Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Купи ли си тази сутрин „Таймс“?

Отговори положително.

— Прочете ли го?

— „Лейкърс“ са загубили. Не, не съм го и прегледал. За бога, изплюй камъчето.

— На трета страница. Горе.

Каза ми да почакам. Чух шумолене на хартия, после някакво мърморене и най-сетне:

— Исусе! Какви ще ги вършиш във Венеция? Пише, че бележките са унищожени от пожара.

Разказах му всичко — за Гриър, Теци, кинжала и записките.

Настъпи дълга пауза.

Попитах:

— Е, ще ми услужиш, или не?

— Ще направя нещо по-свястно. Ще дойда с теб.

Бях стъписан.

— Би ли го сторил?

— Май си изненадан.

Почувствах се смутен, сконфузен. Не ми бе хрумвало, че Арчи или който и да е друг би се изложил на опасност заради мен. На филмовата площадка — да. За пари. Но това бе съвсем различно. Лоялността, безкористността бяха ценности, към които не можеш да посегнеш с лека ръка. Усетих огромната им стойност, навярно за първи път. Исках да кажа „Помогни ми“. Но не можех преднамерено да изложа на риск приятеля си.

— Арч, предложението ти означава за мен повече, отколкото мога да изразя с думи, но трябва да се справя сам. Нужен ми е отговор за оръжието.

Напрежението сякаш пропълзя по жицата.

— Дяволите да те вземат! — ревна той. — Режеш ми квитанцията, после ме караш да взема решение на секундата!

— Да — решително отговорих аз. — Съжалявам, но се налага да знам точно сега.

Чух го дълбоко да въздиша.

— Предполагам, че и двамата съжаляваме, ’щото не мога да ти услужа.

Тишина.

— Добре тогава — отвърнах аз. — Не биваше да се обаждам. Извинявай, че те замесих. Налага се да затварям.

— Почакай. Моля те, недей.

— Виж, трябва да хвана самолета.

— Искам да кажа да не тръгваш — настоя Арчи.

— Налага се.

— Имаш избор.

— Нямам. Длъжен съм да отида.

Мъглата се бе вдигнала и слънчевите лъчи образуваха прашни коридори, процеждайки се през отворените прозорци на всекидневната.

Извадих петдесет хиляди долара от платнената торба, увих ги в амбалажна хартия и ги пъхнах в една червена раница, с която се сдобих в Бостън на излизане от Музея по изящно изкуство на Изабела Стюарт Гарднър. Върху парите прибрах папката с бележките на Леонардо и няколко шоколада с плодов пълнеж — единствената храна с концентрирани калории, която няма вкус на маджун. После отново пристегнах платнената торба и я сложих обратно в кожената раница.

Сбогувах се с Джини, пъхнах пътните си чанти в багажника и подкарах към „Американската банка“ в Санта Моника. Един служител с червено лице обърна пет хиляди долара в италиански лирети и ми предостави под наем кутия за депозит колкото тарга за бира, където прибрах платнената торба.

Върнах се в ягуара и врътнах ключа на стартера. Гърленото му мъркане погъделичка гръбначния ми стълб, когато се понесох към летището.

Някъде над Скалистите планини ръцете ми спряха да треперят и вдигнах бордовия телефон. Набрах Лоис ван Олстин, червенокоса красавица със зелени очи и дълги крака, която като нищо бе в състояние да пренапише „Кой, кой е“. Лоис бе използвала смайващата си общителност, за да разработи доходна агенция за връзки с обществеността, представляваща някои от най-големите имена в Холивуд.

Преди няколко години прекарахме една нощ заедно — много бе приятна, докато не заби дългите си нокти в гърба ми. Казах й да престане и тя ме послуша, но с веселбата бе свършено. Останахме си с добри чувства.

Вдигна телефона след третото позвъняване.

— Боби, във ваната съм. Ще дойда до час.

— Лоис, аз съм Реб.

— Огън човек! Как си? Том лее горчиви сълзи. Жалва се, че повече харесваш чучелата, дето ги хвърляте по разните каскади, отколкото него.

— Вярно е.

— Да му се не види. Какво искаш? Вероятно не ме каниш на среща.

Отговорих й, че търся информация за Вернер Крел и Ноло Теци.

— Крел го знам, разбира се. За Теци не съм и чувала. Не ми казвай — избъбри тя. — Крел иска да те снимат как падаш от планината му от пари.

Не отвърнах нищо.

— Хубаво, почакай минутка. Ще проверя в базата данни, да видим какво ще изскочи. Къде си? В летателен тренажор?

Казах й, че съм на път за Венеция.

— Шегуваш се! Какво, да не би Крел да е на самолета? Не, има си собствен.

— Този разговор ми струва по сто долара на минута, Лоис.

— Аха — безгрижно рече тя. — Окей, да видим… търся Теци. Да не е Т-Е-Т-С-И?

— Не, мисля, че се пише с „ц“. Пробвай и двата варианта.

— Не става. Ядец, нищо не излиза. Дай ми секунда за Крел. Ще лъсне. Ето го. Вернер Крел. Какъв е плешага, да знаеш. Същински Юл Бринър. Ама хваща окото. Роден в Берлин през трийсет и пета, единствено дете. И татенцето е бил оръжеен индустриалец. Измислил е революционна технология — „Гевер У41“, първата полуавтоматична пушка, влязла в широка употреба през Втората световна война. О, и маниак на тема Леонардо да Винчи.