Няколко години поред отпадаше, работейки като охрана по снимачни площадки, а благородството, лоялността и професионализмът му прикриваха унинието и му спечелиха добро име. Отначало хората се плашеха от него. Тялото му приличаше на бетонен блок, а изразът в очите казваше на света, че е издържал на погледи, пред които мнозина биха се прекършили.
Един търсач на таланти измъкна Арчи от пропастта, в която се гърчеше, сложи край на живуркането му като охранител и му даде роля във филм — екшън с много оръжия, всичките с халосни куршуми, освен на Арчи и на преследвача. Бясна гонитба, пищяща знаменитост за заложница, стрелба до възбог и отчаян героизъм на професионален боец, вършещ чудеса от храброст.
Всички бяха спасени, включително и Арчи. Той се сдоби с нова работа: да обучава филмовите каскадьори как да боравят с оръжие. Започна друг живот и възвърна част от предишното си аз, но недостатъчно, за да запълни огромната празнина, която Дани бе оставил в огромното му сърце.
Арчи ме вкара в бизнеса, след като едва не ме прегази на улицата, докато си похапвах мексиканска тортила от „Ла Кантина“. Бях обмислял да се захвана с кино, а не да оливам тениската си с доматен сос, когато го мярнах с ъгълчето на окото си да се носи като разярен бик по булевард Санта Моника с черния си ланд ровер, притиснал до ухо мобилния си телефон. Бях по средата на платното, а тортилата стърчеше от устата ми, когато ми хрумна, че има само един начин да не се превърна самият аз в кайма за пълнеж — нагоре.
Арчи удари спирачки едва на петдесет сантиметра от мен. Миг преди това скочих високо и се претърколих през покрива и задната част на возилото му, като се приземих с приклякване на улицата — без да изтърва тортилата. Очите ни се срещнаха в огледалото за странично виждане — неговите пълни с ужас, ме гледаха как дъвча, хиля се и правя знак против уроки. Усмихна ми се в отговор.
Над коктейли от кюрасо и източни деликатеси в „Златния Китай“ му стана ясно, че имам набор от полезни умения — управлявам делтаплан, алпинист съм, владея карате, скачам с парашут, а на мотоциклета съм фурия. После ме представи на неколцината режисьори на специални ефекти, които познаваше — и готово. Скачах от самолети, препусках по шосетата, премятаха ме, раздавах удари наляво и надясно и падах, когато се наложеше.
Като за начало Арчи ми връчи един „Зиг Зауер“ — деветмилиметров пистолет, научи ме как да си служа с него и ми помогна да се сдобия с разрешително.
Понеже бързо се учех и овладявах всяко оръжие, което Арчи пъхнеше в ръката ми, скоро заслужих уважението му. Но не бе само това. И двамата се ценяхме един друг.
Вдигна телефона при първото иззвъняване.
— Арч — започнах малко колебливо, като знаех, че е чул за свредела с делтаплана и това не е минало покрай ушите му.
Изломоти:
— Ако ти се ще да се утрепеш, що не използваш пушкалото, дето ти го дадох? Ще бъде супер. Първо Дани, после ти. Исусе! Какво има?
— Винаги си ми бил такъв добър приятел — подхванах. — Нужна ми е помощта ти.
— Добър приятел, а? Не ми звучи като комплимент. По-скоро като последни думи преди ешафода. За Емили ли става дума? Ела при мен, ще отпрашим към хижата ми в Биг Беър и ще поговорим. Какво си въобразяваш, че никога няма да се влюбиш отново ли?
— Знаеш, че не бях влюбен в нея.
— Да бе, да. Никога не си се влюбвал в никоя. И аз също. И какво?
— Не затова ти се обаждам. Виж, заминавам за Венеция — не става дума за плажа, онази в Италия — и… абе трябва ми някакво оръжие, докато съм там. — В секундата, в която го изрекох, ми се прищя времето да се върне и никога да не му се бях обаждал.
Наруших болезнената тишина.
— Извинявай, но знам, че един твой приятел от Нам продава оръжия. Не мога да пренеса пистолета си през граница, а нямам време да чакам да ми излезе разрешителното.
— И? — обади се той. — Целият съм в слух. Не ми спестявай нищо.
— Свързано е с Леонардо да Винчи и родителите ми. Само толкова мога да ти кажа.
— Хайде де! — раздразнено ме подкани той. — Говорим за реалния свят. Там оръжията наистина убиват.
Знаех си. Бях възкресил спомена за Дани. Арчи щеше да си пусне филма „Шейн“ 4 4 Шейн — уестърн на „Парамаунт“ от 1953 на режисьора Джордж Стивънс по романа на Джак Шефър, в който храбър гънмен с цената на живота си защитава заселниците. — Б.пр.
има-няма десет минути след като приключим разговора. Проклинах се за неблагоразумието си.
— Слушай, забрави.
— Нищо няма да забравя! Да му се не знае! Леонардо да Винчи и вашите… за какво става дума, мътните го взели?
Читать дальше