Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Той бе прав. Исках отплата.

Отворих очи.

— Какво стана с оригиналните записки?

Гриър обърна глава настрани. За миг зърнах ъгълчето на пожълтял лист изпод крайчеца на възглавницата му.

— Вземи ги — подкани ме Гриър, повдигайки глава с малкото останали му сили.

Внимателно издърпах листа изпод възглавницата му и си поех дълбоко дъх.

Държах бележките на Леонардо да Винчи.

Поех в ръце крехкия документ и го повдигнах срещу светлината. От едната му страна имаше рисунка на издължен кинжал, а до нея обяснения, написани с равния огледален почерк на Леонардо. На обратната страна имаше кръгла фигура с форма на прецизно нарисувана мишена, която се състоеше от десет концентрични кръга, съставени от наглед произволни мънички знаци. Нима бяха Кръговете на истината? До него се намираше друга рисунка, този път на три тръби с триъгълно сечение, разположени една в друга като моряшки далекоглед, свързани със скрипци, с подпорка от всяка страна.

Притиснах пръсти към изсъхналото мастило — изтекло от перото на Леонардо. Перо, което бе държала ръката, дарила на света „Мадоната на скалите“, „Мона Лиза“… която ми бе дала Джиневра де Бенчи.

Отклоних очи от листа и погледнах Гриър.

— Защо не се опитахте да го разгадаете? Защо не го проучихте?

Гриър впери поглед в одеялото, покриващо спаруженото му тяло.

— Сигурно сте споделил с някого през всичкото това време — подметнах аз.

— Току-що го сторих — прошепна Гриър и затвори очи.

— Гриър — повиках го аз, приближавайки лицето си към неговото. — Гриър!

Умиращият отвори очи; кръстосваше ги плетеница от пресичащи се червени капиляри.

— Ако е вярно — бавно проговорих аз — ако всичко това е истина… тогава именно вие и Теци убихте физически баща ми, а мен — духом.

Гриър се разтресе в дълбока болезнена кашлица.

— Имаш възможност да възкръснеш — изхъхри той.

Подкарах обратно към летището с изключено радио, с една ръка въртях волана, с другата стисках записките на Леонардо. Докато летях към къщи, проучвах страницата, а всевъзможни мисли ме разкъсваха като побеснели лешояди. Алчност. Пожар. Безконечни въпроси. Нима родителите ми са убити? От Вернер Крел? Човек на име Ноло Теци се е спотайвал в дома ми? Изгорил е основите на живота ми? Заради това? То ли бе причина всичко да се превърне в пепел? Спомних си как баща ми ликуваше в деня, в който изпрати Хенри Гриър да донесе бележките, убеден, че те ще го отведат при Кинжала на Медичите. Разговорите ни за всички чудесни неща, които можеха да се изработят от сплавта на кинжала — неразрушими мостове, автомобили, по-леки от въздуха. И сякаш за миг от мечтите му остана само тлееща пепел — заради Ноло Теци.

Към десет стигнах вкъщи. Колет колкото куфар, без адрес на изпращача, се мъдреше пред входната врата. Внесох го вътре, включих осветлението и го отворих. Нощното небе бе ясно, сиянието на луната се смесваше с кехлибарената светлина от покритите с варак настолни лампи. В кашона имаше по-изтъркана кожена раница, от онези, които се завързват отгоре. Беше тежка.

Вътре имаше голяма платнена торба. Развързах канапа и открих куп пари — стотачки, вързани на пачки от по десет хиляди. С лепкави от пот ръце преброих двеста парчета — два милиона долара. Протегнах ръка към листа с бележките на Леонардо, към думите, които бе поверил на хартията.

Позвъних на информационната служба в Денвър и попитах за телефона на „Върбите“.

На третия сигнал вдигна някаква жена.

— Добър вечер, „Върбите“.

— Пеги ли се обажда? — попитах аз.

— О… да, аз съм.

Обясних кой съм и поисках да говоря с Харви Грант. След кратко мълчание тя отговори:

— Съжалявам. Господин Грант вече… не е сред нас.

— Боже! — възкликнах аз, разяждан от угризения на съвестта — не заради смъртта му, а за загубата на източник на информация. За секунда си дадох сметка за крайното си равнодушие към кончината на Хенри Гриър, докато сърцето ми помпаше във вените ми ледено желание за отмъщение.

Настъпи неловко мълчание, докато междущатската връзка пукаше и пращеше, после Пеги заговори:

— Реб, пазете се. И на добър час.

Благодарих й, затворих и бавно се върнах във всекидневната. От отворения прозорец полъхваше хладен бриз, свежият нощен въздух се смесваше с нечистия мирис на парите на Вернер Крел.

Допрях записките на Леонардо до бузата си.

— Към Венеция — казах на празната стая.

На зазоряване сънувах, че играя на дама с Юлий Цезар насред площад Сан Марко. Той беше в черна тога, а около врата му се бе увила една змия, която не спираше да съска и му подсказваше какви ходове да предприеме. И Цезар, кучият му син, печелеше — завладяваше поле след поле и трупаше пулове, сякаш бяха сладки, които се кани да излапа, а туристите и гълъбите ни зяпаха.