Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Завесите бяха спуснати, стаята — слабо осветена. Току-що набрани цветя бяха небрежно оставени във ваза на масата до двойния месингов креват в ъгъла, на който лежеше възрастен мъж.

Бе напълно плешив, като изключим щръкналите тук-там туфи сребристи кичури; бледа кожа покриваше деликатните кости на лицето и раменете му досущ като ципа на прилепово крило. Очите му бяха затворени и неподвижни. Питах се дали не е умрял, когато гръдният му кош се надигна и от устата му излезе хриптене.

— Господин Грант? — обади се Пеги, като леко докосна рамото на мъжа. — Харви? — Клепачите на умиращия се надигнаха като врати на гараж на ръждиви панти и той втренчи в нея замъглен поглед. Тя поясни. — Посетителят ви пристигна.

Харви Грант бавно завъртя глава, докато очите му не срещнаха моите.

— Моля, оставете ни, госпожице — изграчи той.

Тя се оттегли, без да ме погледне, но с благодарност вдъхнах лекия аромат на парфюма й. Приближих се до мъжа.

— Името ми е Хенри Гриър — заговори той. — Куриерът.

Тръснах глава, сякаш в ухото ми бе влязла калинка, после преглътнах с усилие. Усещах гърлото си сухо и не ми достигаше въздух.

— Спомняте си — дочух гласа му.

— Но… самолетът ви катастрофира. Бяхте…

Гриър си пое дълбоко въздух, събирайки сили.

После извади едната си ръка, без каквито и да е косми изпод завивките и я отпусна върху гърдите си. Широк белег диагонално пресичаше долната й част от лакътя до китката. Посочи с пръст, увенчан с дълъг нокът, към близкия стол.

— Моля, седнете. Налага се да ви съобщя някои факти.

Пресегнах се зад гърба си, напипах стола и седнах. Гриър ме изучава с поглед близо цяла минута.

Взе да не ме свърта.

— Чакам.

— Чувал ли сте някога името Вернер Крел?

— Германски милиардер. Произвежда оръжия.

— А Ноло Теци?

— Не. Смятат ви за мъртъв, Гриър. Бях там, когато баща ми получи съобщението от бреговата охрана.

— Теци работеше за Крел — продължи Гриър. — И продължава.

Издърпах леко пердето. Малко по-широк от педя слънчев лъч си проправи път към леглото. Гриър ми хвърли бърз поглед. На светлината кожата му изглеждаше като посипана с нафталин. Пуснах завесата и тя с шумолене се върна на мястото си.

— В деня, когато баща ти ме изпрати да взема бележките на Леонардо от Флоренция, с мен се свърза Теци — продължи Гриър. — Крел искаше онези записки, бе обсебен от идеята за тях. И то от години. Убеден беше, че кинжалът съществува, също като твоя баща. Теци ми предложи много пари за документа. Ужасно много пари. Такъв случай се явява веднъж в живота, хлапе. Взех ги и инсценирах катастрофата.

— Инсценирахте ли я? — В ума ми просветна образът на баща ми, когато му съобщиха новината. За първи път го видях да плаче. И за последен.

— Срещнах се с тях в един влак — продължи Гриър, облизвайки засъхналите си устни. — Крел притежаваше собствен вагон в задната част на композицията. Стоях пред салона му и го чаках да излезе, но не стана така. Вместо него се появи Ноло Теци. С черна коса, подстригана като на Цезар. Татуировка на кобра опасваше врата му. Носеше куфарчето с парите. Прекосявахме някакъв мост — високо съоръжение в Алпите — през прохода Сан Родар. Обезпокоих се. Долавях, че нещо не е наред. Така и излезе. Теци измъкна нож — ясно, щях да си го получа. Изплюх се в лицето му и грабнах куфарчето.

Гриър повдигна ръката си на сантиметър и нещо и я отпусна.

— Разсече ме право през артерията — каза той. — Изритах го, прехвърлих крак през парапета и скочих. Реката течеше на шестдесет метра под мен. Счупих си краката.

Загледах се към навярно деформираните крайници под одеялото, докато събеседникът ми се прокашля, прочиствайки задръстените си дробове.

— Бях изкарал две години във военнопленнически лагер във Виетнам — продължи Гриър. — Умеех да оцелявам. Спуснах се надолу по течението. Така и не ме откриха. Прав беше, като отбеляза, че ме смятат за мъртъв.

Гриър се закашля, звукът напомняше на сриващ се по нанадолнище чакъл. Измина почти минута преди да успокои дишането си.

— Значи съм тук да изслушам предсмъртната ви изповед? — обадих се аз, едва сдържайки гнева си. — Или ви е скимнало да ме утешите? Негодник!

Гриър се поусмихна.

— Вярваш ли в провидението, Реб?

— Пристигнах, защото ми съобщихте, че знаете за пожара. Какво точно?

— Аз вярвам в провидението — продължи той. — Наблюдавах те дълго време. Зарадвах се, когато овдовялата колежанска преподавателка те осинови, след като родителите ти загинаха. Госпожа Тъкър, нали така? Марта Бел Тъкър. Сигурно те е възпитала подобаващо.