Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

През глъчката на оживеното летище чух в главата си гласът на баща ми да изговаря думите на Леонардо — които бях запаметил, докато с татко лежахме лакът до лакът на пода на всекидневната, а колосаният му памучен ръкав докосваше пижамата ми.

Случи се нещо необяснимо. Докато отливах кинжала за Великолепния, случайно открих сплав от метали, лека като въздуха. Колкото и да се опитвах, не успях да я разтопя, нито сполучих да изкривя оръжието или да го нащърбя, по какъвто и да е начин. А ръбът на острието му е по-остър, отколкото, на което и да е друго, видяно някога. Светът не е готов да получи материал, от който може да се изработи неразрушимо смъртоносно оръжие. Не би послужило за добро. Войната е бесовска лудост.

Но аз виждам славно бъдеще, в което науката е доброжелателен властелин, където хората, необременени от зли намерения, биха използвали това изключително откритие за най-благородна цел. Затова ще запазя този кинжал за човека от бъдещето. А Кръговете на истината ще го отведат до него.

Човекът от Винчи, който купувал птици в клетки само за да ги пусне не свобода, бе открил неразрушима сплав и се бе почувствал отговорен да я запази в тайна за някого от бъдещето. Бе скрил някъде Кинжала на Медичите и бе кодирал местонахождението му в някакво послание, наречено Кръгове на истината.

Погледът ми се насочи към останалата част от статията, макар че вече бях отгатнал за какво се отнася.

През 1980 г. друга страница, открита в Амбоаз, Франция, за която се предполагало, че съдържа Кръговете на истината, за нещастие била унищожена. Частният самолет, който я пренасял до Националната галерия за изкуство във Вашингтон, паднал в Атлантическия океан, а пилотиращият го куриер загинал. След злополуката била изгубена всяка надежда за откриване на следи към легендарния кинжал, до тази последна находка, за която експертите твърдят, че навярно представлява дубликат на „Кръговете“. Говорител на Галерия дел Академия поддържа становището, че макар неин служител да е видял бележките, не им е направено фотокопие. Очевидно са били изгубени при пожара.

Плъзнах пръст в плика. Вътре нямаше нищо. Сгънах указанията и статията, пъхнах ги в джоба на джинсите и си купих печени фъстъци. Пликчето, подобно на тентата, бе в червено и бяло. Понесох се към опустелия изход, седнах и тикнах шепа солени ядки в устата си, задъвках ги, докато станаха на каша, а челюстта ме заболя.

Леонардо. Баща ми. Кръговете на истината. Кинжалът на Медичите. Кой бе Харви Грант?

Три часа и петдесет минути по-късно паркирах взетия под наем мустанг със свалящ се гюрук под галерията с колони на красивото имение с островръх покрив от началото на века в тихото селище близо до езерото Чери Крийк. Надпис, издълбан на впоследствие боядисана дървена табела, гласеше: „Върбите — едно тихо място“.

Три широки тухлени стъпала водеха към огромна веранда с дузина различни цъфтящи растения в гледжосани керамични саксии, наредени като часови на пост. Натиснах звънеца до двойната дъбова врата. Веднага се появи жена на средна възраст с лунички по лицето и половинки очила, кацнали на заострения й нос. Бе облечена с бяла престилка на медицинска сестра и обувки с гумени подметки. Отляво на гърдите носеше табелка с името си — Пеги.

— Здравейте — обърна се към мен тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Здравейте, Пеги. Търся… не знам как да кажа, може би пациент.

— Тук не възприемаме онези, за които се грижим, като пациенти — учтиво ме поправи тя. — Това е приют. А вие кой сте?

— Реб Барнет — представих се аз.

— Хората идват тук да доизживеят дните си в спокойна атмосфера, господин Барнет.

— Търся Харви Грант. Тук ли е?

— Господин Грант. Да. При нас е.

— Кой е той? — попитах аз. — Какво знаете за него?

Пеги закри с ръка носа и устата си и кихна. Помоли ме да я извиня за секунда. Преди да успея да отговоря, тя заобиколи едно бюро, после се върна с книжна носна кърпичка пред носа си.

— Алергия. Тормози ме всяка година.

Прекрачих във фоайето и затворих вратата след себе си. Помещението изглеждаше приятно, сигурно видът му е бил значително по-аскетичен в началото на столетието, когато богаташи с тъмни балтони и бомбета са прекрачвали прага му. Повторих въпроса за Харви Грант.

Пеги се занимаваше с носа си.

— Не ми е позволено да обсъждам гостите ни — отвърна тя. — Съжалявам. Противоречи на нашата политика. Ще ви заведа в стаята му.

Последвах Пеги нагоре по широко дървено стълбище с дебел сив килим и парапет с дърворезба. В края на дългия коридор тя спря пред стая с открехната врата, после влезе. Белите й болнични обувки проскърцаха по дървения под, преди да стъпи върху ориенталския килим. Изглеждаха чисто нови. Следвах я по петите.