Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Тикнах на пиколото някакви пари и той елегантно се оттегли заднешком.

Взех душ, разопаковах багажа си, запалих моята свещ и се пъхнах в леглото.

Майка ми и баща ми щяха да се влюбят във Венеция. Можехме да отседнем точно тук. Щях да пъхна босите си крака под меките възглавници на канапето, да се взирам във фигурите на високия таван и да слушам как татко угощава мен и мама с разкази за гордите и бедните, бродили по тези канали и улици, понесли в изпоцапаните си с бои ръце великолепни платна.

Изведнъж почувствах изисканата стая прекалено пуста, а нощта — прекалено необятна.

Шоколадче с форма на гълъб, увито в станиол в оранжево и бяло, се мъдреше на гигантската пухена възглавница до мен. Взех го и вдъхнах аромата му.

Легнах на една страна и запорих въздуха с гълъба, карайки го да лети напред-назад на трепкащата светлина, тъгувах по откраднатото си минало, копнеех за светлината на деня и да опра колене в гърдите на злодеите. Ноло Теци. Вернер Крел.

Шоколадовата птица омекна от пламъка на свещта.

Жадувах за отмъщение.

На следващата сутрин тръгнах по единствената си писта. Точно в девет часа стоях в покритата с мрамор приемна на Галерия дел Академия пред шестдесетгодишна секретарка с пищна кестенява коса и рунтави вежди. Отличният й английски се допълваше от сдържани професионални маниери, с които се опитваше да замаскира напрежението си, но нищо не можеше да го скрие.

При все че сърцето ми биеше до пръсване, се наведох напред и й се усмихнах, сякаш бях най-милият човек, с когото този ден й предстоеше среща. Обясних, че съм пристигнал от Калифорния, за да разговарям с човека, комуто библиотекарят синьор Ареционе вероятно е показал страницата от записките на Леонардо.

— Репортер ли сте? — попита тя и чертите й се изопнаха.

— Не, не съм.

Измери ме с предпазлив поглед, а бухлатите й вежди почти се сключиха.

Разтворих якето си.

— Нали виждате? Нямам диктофон, нито бележник, нито молив. Не съм журналист. Даже като пиша, правя грешки.

Забелязах, че за миг ледената й физиономия като че се поразтопи.

— От някоя официална организация ли сте? — Да речем — от полицията?

— Всъщност съм каскадьор.

Изглеждаше озадачена.

— В киното ли?

— Слабите по правопис нямат кой знае какъв избор — усмихнах се аз. Тя позагуби още малко от хладината си.

Секретарката хвърли поглед зад себе си към фигура на мъж, неподвижен като манекен на витрина, от когото ме делеше врата от опушено стъкло. Когато очите й отново срещнаха моите, разбрах, че всичкият ми напредък с нея е отишъл на кино.

— Не мога да ви помогна — отсече тя.

Наведох се още малко.

— Синьорина Роси…

— Синьора — поправи ме тя и отново хвърли притеснен поглед към силуета зад вратата, после — към мен.

Налагаше се да сломя съпротивата й.

— Синьор Ареционе е показал бележките на някого тук. Искам само да науча името му, навярно да разменим две думи.

Призракът зад вратата натисна дръжката.

— Не, господине, никой тук не е виждал записките. Съжалявам. Моля, вървете си.

У мен започнаха да се зараждат разочарование и гняв. Положих усилие да ги прикрия. Знаех, че иска да ми каже, но просто се страхува. Длъжен бях да запазя спокойствие и да разбера защо.

Стъклената врата се отвори и един едър оплешивяващ мъж с неумолимо лице, облечен с кафяв костюм и жълто-кафява папийонка, пристъпи навън. На вид бе над шестдесет. Синьора Роси се завъртя на стола си.

— Професор Корта! — Кимна почтително с глава.

Измерих го от глава до пети. Кибритлия, дойде ми наум. Отзивчивост клоняща към нула, бе втората ми мисъл.

— Синьоре — обърна се той към мен с изненадващо остър глас — каква работа имате тук? Вече направихме изявления пред пресата и полицията.

— Допада ми папийонката ви, синьоре — заговорих аз. — Имам същата като нея, само дето моята бие повече на мармаладено. Предпочитам вашата.

— Благодаря — отвърна той и се поизчерви. — Сега ще ме извините ли? Закъснявам за среща.

С един поглед ме отпрати и изригна поток от думи на италиански към синьора Роси. После ме отвя като крайпътен знак и изхвръкна през вратата, през която бях влязъл.

Синьора Роси притеснено оправи бележника и писалката си.

— Виждам колко сте заета, синьора. Не съм дошъл, за да ви причинявам главоболия.

Подадох й статията от денвърския вестник и за минута я оставих на спокойствие, за да я прочете.

— Казвам се Реб Барнет, синьора Роси. Баща ми бе уредник в Националната галерия във Вашингтон. Двамата с майка ми загинаха при пожар в къщата ни веднага след като той се опита да се сдобие с последните бележки за Кръговете на истината.