Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Сведох поглед към високите си обувки. Подметките ми бяха стъпвали на същия под, по който бе вървял Ноло Теци. Почувствах как гневът се заражда в стъпалата ми, пропълзява по прасците, бедрата, гърдите, оттам — към пръстите на ръцете. Бях готов да хапя. Способен бях да убивам. Кой, по дяволите, съм аз?

Хвърлих кос поглед към небето.

— Нима съществува само престъпление и отмъщение, Господи? — прошепнах аз. Дишай, Реб.

Върнах се пеша до хотела, влачех обувки по калдъръмените улици и си налагах да се успокоя.

Нежните златисти пръсти на слънцето галеха лицето и врата ми през отворения прозорец на стаята, както си седях зад бюрото със засукани дърворезби, мечтаех, наслаждавах се на времето. Питах се дали някой дож с мантия и кожени сандали е гледал през същия този прозорец в деня, когато Леонардо е съчинил думите и е нарисувал тайнствените кръгове върху листа, който държах у себе си.

Нищо чудно дожът да е седял точно на това място, да е хапвал фазан с макарони, навярно и някакви плодове: Вероятно самият той е пишел нещо — поема за някой апостол или ода за извивката на резена пъпеш — с паче перо в непоколебимата десница и петна от мастило по благородните пръсти.

Погледнах моите. Не бяха писали много стихове. Вместо това бяха докосвали крилата на самолет, бяха стискали кормило на мотоциклет и автомобил, первази на прозорци, отвесни скали и асансьорни кабели. Натискали бяха клавишите на калкулатор, изчислявали бяха силите при падане и удар. Подписвали бяха договори и чекове, дори някой случаен автограф. Почтени пръсти, казах си аз, като ги вдигнах пред себе си на светлината. Треперят от време на време, но още мога да разчитам на тях.

На вратата се почука. Надникнах през месинговата шпионка — беше камериерката, дребна като гномче, на средна възраст, с ниско подстригана прошарена коса, бели ръкавици и светлосиня униформа. Пуснах я да влезе. Плъзна се покрай мен със сведени очи и припряно започна да чисти праха от мебелите с бърсалка от истински пера. Отдръпнах се от пътя й и застанах до прозореца.

Палещото слънце и плясъкът на вълните отново ме върнаха към мечтите ми, тършувах из остатъчните спомени и фантазии, неспособен да се добера до нищо, напомнящо истинско познание. Тракването при затварянето на вратата, когато камериерка излезе, ме изтръгна от унеса.

Постоях още малко край широкия прозорец, размишлявайки защо приятелката на Франческа от Академията се криеше, когато телефонът иззвъня.

Гърлен глас, малко по-дълбок от обичайния за жена, заговори в слушалката:

— Франческа Роси ми даде вашия номер. С кого разговарям?

— Казвам се Реб — отвърнах аз.

— Какво искате, Реб? — Говореше безупречен английски без никакъв акцент. Това силно ме впечатли.

— Мир по света… и едно пони — отговорих.

— Не се шегувам.

— Защо не говорите с акцент? — попитах. — Смятах, че сте италианка.

— До три секунди затварям, ако не ми кажете какво желаете.

— Мислех, че може да ми помогнете…

— Вие се нуждаете от помощ? А кой ще помогне на мен?

— Какво ви трябва? — чух как количката на камериерката скрибуца надолу по коридора. Плащах по хиляда долара на ден, а получавах скърцане на колички.

Мълчание. Не го бях докарал доникъде.

— Добре — съгласих се аз. — Ще ви помогна.

— Как?

— Знам кой се опитва да открие кинжала на Медичите.

Чух ахване и после шепот:

— Кой?

— Слушайте, може ли да се срещнем някъде?

Отново чух писукането на колелата, този път по-близко. На вратата ми се почука.

— Как е на италиански „почакайте“? — попитах.

— Aspettare.

Притиснах слушалката до гърдите си и извиках по посока на вратата:

— Aspettare, per favore. Um, cinquecento minuti.

Камериерката се поколеба, преди да отвърне:

— Si, signore — после скрибуцането се отдалечи.

— Извинете — обадих се аз. — Камериерката беше на вратата.

— Помолихте я да почака петстотин минути.

— Така ли? Исках да кажа петнадесет. — И двамата замълчахме за няколко секунди, докато се мъчех да измисля как да продължа разговора. Най-после попитах. — Смятате ли, че ще ме послуша?

По линията долетя тихо хихикане.

— Може да мога да ви бъда от помощ — подхванах аз — поне не се страхувам. — Не беше вярно, но тя не го знаеше. — Защо не се видим някъде? Обещавам ви, че нищо лошо няма да се случи. Гладна ли сте? Нека ви почерпя един обяд. Да кажем… как е името на онова заведение на остров Торчело?

— Говорите за „Локанда Чиприани“?