Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Антония се опита да претърколи Дългоносия, но не успя да го помръдне.

— Много е тежък! Не мога…

— Дръж кормилото!

Тя скочи на крака и се вкопчи в руля точно когато още два куршума рикошираха от покрива. Инстинктивно натиснах главата й надолу. Сниших се, избутах Дългоносия и открих оръжието му. Берета „Томкат“ със седем патрона. Наведох се към задната врата и се вкопчих в касата. Заех неустойчива поза, прицелих се в един от мъжете на носа и стрелях три пъти. Онзи се преви и се прекатури през борда.

Десният ни прозорец се пръсна на стотици отломки. Антония извика и промени посоката на лодката, прикривайки лице с ръка.

— Ранена ли си? — креснах към нея.

— Май че не.

Забелязах ферибот на триста метра вляво от нас.

— Давай към ферибота! — извиках.

Нови куршуми нащърбиха кърмата и се разхвърчаха трески. Клекнах, огледах се набързо и пуснах още два куршума към друг стрелец на яхтата. Кракът му цъфна и почервеня, той се вкопчи в него, изгуби равновесие и падна в морето.

Антония изкрещя:

— Реб! Какво да правя?

— Дай ми минутка. Мисля!

— Нямаме толкова време!

Още три изстрела направиха на трески рамката на вратата. С един замах отворих шкафа. Нащърбена тенекия за бензин. Грабнах я и я разклатих. Повече от половината бе пълна. Забелязах отвертка и бързо пробих дузина дупки в горната й част.

— Какви ги вършиш? — викна Антония.

— Дай ми шала си — наредих й аз, развъртайки капачката.

— Защо?

— Давай!

Нови изстрели проникнаха в кабината, раздробявайки на парченца предното стъкло. Топла течност заля лицето ми и Антония отново изпищя. Опипах бузата си. Мокра бе, но не изпитвах болка. Хвърлих поглед към Дългоносия. От врата му бликаше струя като от градински маркуч.

Антония обърна очи към мен и видя кръвта.

— Мили боже!

— Не е от мен. — Посочих към Дългоносия. — Негова е.

Над рамото на Антония видях, че се приближаваме към ферибота; сирената му силно пропищя. Група туристи сочеха към нас.

Натъпках по-голямата част от шала й в тенекията за бензин. Бръкнах в джоба на Дългоносия и извадих запалката му.

Антония държеше руля, ниско приклекнала, а вятърът развяваше дългите й тъмни коси.

— А сега какво? — провикна се тя.

— Заобиколи предната част на ферибота, съвсем близо до него. Рязко завий и с пълна скорост мини зад кърмата на яхтата.

— Но те стрелят по нас!

— Давай газ!

— Добре! Не ми крещи!

Летяхме право към ферибота и виждахме как хората махат към нас и крещят.

— Сега завий!

Качих се със залитане върху задната палуба с беретата в едната ръка и тенекията с бензин — в другата. Третият тип застана на носа в нестабилна поза за стрелба с полуавтоматична пушка, пъхната под мишницата му. Тъкмо се прицелваше. Вдигнах оръжието си и насочих последните си два куршума в средата на тялото му. Той залитна назад и изчезна от поглед. Хвърлих пистолета.

Антония накара двигателя да изреве и описа дъга около ферибота, при което лодката ни вдигна огромна пенеста вълна. Яхтата забави ход и понечи да тръгне след нас, но не можеше да ни последва в резкия завой. В същия момент затворихме кръга и се насочихме към ниската кърма на черния плавателен съд.

С ъгълчето на окото си мярнах Ноло Теци да се втурва към задницата на голямата лодка, а едната му ръка да се плъзва под черното спортно яке.

Подпалих шала, залюлях тенекията, сякаш се готвех да хвърлям диск и я метнах. Тя се понесе нагоре, прехвърли блестящите перила на яхтата, докато платът пламтеше, тресна се на палубата и избухна подобно на гигантски фойерверк.

Антония изправи кормилото на лодката и потегли с пълна газ към открито море.

Когато се отдалечихме на километри, от какъвто и да е плавателен съд или бряг, тя угаси двигателя и се върна на палубата. Стояхме и се гледахме, клатушкайки се насред Венецианския залив, опръскани в кръв, потни, с кипящ адреналин.

— Обеща, че нищо лошо няма да се случи, кучи… — Тя сви малкия си юмрук и ме фрасна право в слънчевия сплит. Завари ме напълно неподготвен и почти ми изкара въздуха.

— Исусе, защо ме удари? — простенах аз. — Нали те спасих.

— Спаси ли ме? Ако не ме бе довлякъл тук, нямаше да се налага да ме спасяваш, смотаняко. Идвало ли ти е наум? — Тя разтри кокалчетата си. — Заболя ме ръката. Да не си от камък?

— Предполагам, че си го заслужавам. — Отпуснах се на седалката, масажирайки стомаха си. — Обаче наистина те спасих.

Тя опря ръка на рамото ми.