Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Отворих уста да заговоря. Небцето ми бе сухо и се наложи да се прокашлям.

— Това… е… страницата, намерена от книжаря.

Бе съвсем различна от моята. От едната страна имаше нещо като голяма мишена, съставена от миниатюрни знаци в концентрични кръгове като в моята страница, а от другата — рисунка на сложна система от макари. Обратната страна съдържаше един ред, изписан с огледалния почерк на Леонардо, и рисунка на седалка с ремъци.

— Фаусто Ареционе ми е чичо — довери ми Антония. — Обади ми се в деня, когато намери страницата. Моята специалност е творчеството на Леонардо. Веднага съобщих за нея на Корта и уговорихме кога на следващия ден Фаусто да донесе бележките. Щеше да бъде несравнима придобивка за галерията. Не мислех много за самия кинжал. Но после нещо сигурно е изплашило чичо ми, понеже донесе страницата на мен. Изглеждаше силно притеснен и ме помоли да му я пазя. И по-късно през същата нощ… о, боже… Корта навярно е казал… — Тя се опита да запази самообладание, но страхът я завладя, стягайки я като с въжена примка. — Корта е съобщил на Крел и Теци и те… о, господи! Било е убийство.

Антония прибра длани като за молитва, върховете на пръстите й докосваха носа й. Заклати се напред-назад, съсредоточено втренчена в нищото.

— Какво ще правя? — промълви тя. — Търсят тези бележки и ще ме убият заради тях.

Искаше ми се да сграбча тънките й китки, да усетя туптящия й пулс и да я успокоя: „Аз те пазя“.

Но не го сторих. Не можех.

Вместо това извадих кожената папка от червената си раница и внимателно й подадох страницата със записките на Леонардо.

Очите на Антония сякаш щяха да изхвръкнат. Устата й зейна, тя бавно поклати глава, извади листа от пластмасовата папка и я огледа отпред и отзад, както аз бях постъпил с нейния. Погледна ме озадачено, с благоговение.

Аз бях на ход. Разказах й всичко — за Гриър, Теци и пожара в Джорджтаун. Държах двете страници със записки една до друга. Седяхме смълчани и сравнявахме това, за което се надявахме, че са Кръговете на истината.

— Тези бележки могат да ни отведат до Кинжала на Медичите — разсъждавах на глас. — Леонардо пише, че ключът към оръжието се намира в Кръговете на истината.

— Определено не са идентични — отрони тя.

— Не. Абсолютно различни са. Два Кръга на истината. Притежаваме и двата, Крел и Теци сигурно не разполагат с нищо.

— Как да постъпим? — попита Антония. — Да отидем ли в полицията?

— Шегуваш ли се? Теци уплаши ли се, като споменах карабинерите? Крел има връзки с блюстителите на реда. Освен това, ако си искала да се обърнеш към тях, защо не си ги потърсила след пожара?

— Аз… понеже е свързано с Леонардо и реших, че навярно бих могла…

— Исусе! — не се въздържах. — Не си предала бележките, защото си работила върху тях. Криела си се и си се страхувала, но не си искала да ги изпуснеш, нали?

— Ами… не — призна тя.

Бях смаян. Попитах я превела ли е написаното.

Тя кимна.

— Нека онзи, който намери кинжала, да го употреби с благородна цел.

По тялото ми пробяга тръпка.

— Говори на мен — прошепнах аз. Не мога да го обясня, но знам, че Леонардо се обръща към мен.

Почувствах крепката му десница на едното си рамо, деликатната ръка на баща си — на другото. Аз съм човекът, който ще намери кинжала.

Поех дълбока глътка морски въздух.

— Е — заговори Антония — какво ще правим сега?

Пред очите ми се завъртя колаж от раздробени трески, счупени стъкла, кръвта на мъртвия лодкар, обагряща всичко в червено, чух заплашителния глас на Теци да грачи по радиостанцията. Загледах Антония — гарвановочерната й коса блестеше на слънцето, изражението на лицето й бе напрегнато.

— Кажи де! — настоя тя.

— Просто е — започнах решително. — Ще преведеш и моята страница, ще ми заемеш твоята и си отивам.

— Какво? Ами аз, тъпако? Домъкна ме тук да стрелят по мен като по мишена. Мислиш си, че ей така можеш да ме пратиш вкъщи?

Взе своята страница от ръката ми.

— Това остава при мен. А аз няма да се отделям от теб.

— Антония, не разбираш. Не мога… да осъществя решението си с теб. Не те… искам до себе си.

Всяка клетка от мозъка ми знаеше, че лъжа. Исках я и още как. В този миг дори не бе важно защо.

Но знаех, че ако се разсея, ще убият един от нас или и двамата.

— Не ме искаш, така ли? Да не си въобразяваш, че си ми притрябвал? Колкото бански през януари. Слушай ме, господин Реб Барнет. Излязох да се срещна с теб и виж какво се случи. Сега няма да се отделяш от мен.