Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Е… май не биваше да те удрям. Добре ли си? — И свали очилата.

Погледнах лицето й на фона на разнебитената лодка и бледосиньото небе. Лешникови очи. Съвсем малко грим, стичащ се на струйки като черен дъжд по прекрасните й високи скули.

От кабината преносимата радиостанция изпращя и изграчи:

— Още ли сте там? — Последва пауза, после отново: — Хей, още ли сте живи?

В очите на Антония се четеше паника. И двамата заоглеждахме хоризонта. Не се мяркаше никакъв плавателен съд.

Влязох в кабината, като се стараех да не газя в кръвта на Дългоносия. Не беше лесно. Намерих радиото, взех го и отново излязох на палубата.

— Ей, ти — пак изкряка някой — подпалвачо!

Гласът от портативния предавател бе последният, който баща ми бе чул. Тези гласни струни бяха отеквали из къщата, докато съм лежал горе в леглото си. Исках да ги изтръгна и да си ги закача на верижка на врата. Кипях повече от слънчев протуберанс. Спокойно. Дръж се. Поех дълбоко дъх, после потънах в гъстата влажна джунгла.

Натиснах бутона за говор.

— Казвай… Ноло Теци.

— Кой? Не познавам такъв. Кой сте вие?

— Един от главорезите ти видя сметката на твоя човек тук — озъбих се аз.

— Нямам представа за какво говориш, но ако има ранен на лодката ви, веднага ще дойдем да го вземем. Ще му дадем първа помощ. Къде се намирате?

— Да не искаш да кажеш, че не ни виждаш? — попитах аз. — Сигурно заради пушека от яхтата ви. Точно под носа ти сме.

— Стига де! Исках само да си побъбря с приятелката ви.

— Първо ще ти се наложи да усвоиш малко маниери. Карабинерите ще ти помогнат.

— Много-много не разчитай на тях, Подпалвачо.

— Значи аз трябва да се заема — отвърнах през стиснати зъби. — До скоро, Ноло.

— Засега — отговори той.

Изключих радиото. Заля ме чувство на облекчение. Разбирах защо. Бях поканил дявола на танц.

Антония седеше отзад с ръце на устата, с широко отворени и празни очи. Настаних се до нея.

Тя тихо попита:

— Това онзи ли е? Ноло Теци?

— Не е само той. Работи за Вернер Крел.

— Германецът с многото пари ли? Отдавна поддържа връзки с професор Корта.

— Разкажи ми.

— Корта познава Крел, купува за него произведения на изкуството, както и за баща му преди това. И двамата издирваха артефакти на Леонардо, преди всичко Кръговете на истината и Кинжала на Медичите, които, разбира се, не намериха.

— Естествено.

— Крел е готов да плати всякаква цена за творбите на Леонардо. Корта му ги продава за тлъсти суми. Надпреварата за шедьоврите на енциклопедиста е брутална.

— Знам.

— Освен това известно ли ти е, че Крел и баща му изпуснаха не една творба, закупена от Националната галерия?

Разглеждах очите на Антония, докато осмисля същината на казаното. Вернер Крел и баща ми се бяха познавали, били са противници.

Ненадейно почувствах нужда да защитя баща си.

— Баща ми бе честен човек. Добър. Не като Вернер Крел.

— Не твърдя обратното. Не подхвърлям намеци за баща ти.

Загледахме се в една чайка, която се спусна близо до лодката, изпляска припряно с криле и отлетя.

— Питам се дали баща ми и Крел изобщо някога са се виждали — подхванах аз. — Навярно не. Сигурно Крел е изпратил Теци да се срещне с него. Да ликвидира конкуренцията.

Беше се случило, когато единствената ми мечта бе да бъда Люк Скайуокър, докато размахвах лазерния си меч играчка срещу плакат за три долара. И ето ме сега — на два метра от непознат мъртвец, книжарят Фаусто Ареционе също не бе сред живите, и други бяха умрели, някои от тях в ръцете ми.

Лицето на Антония бе добило цвят на пепел. Притисна ръце към стомаха си.

— Божичко, ще повърна.

Свлече се на колене и повърна зад борда, после изтри уста с ръкава си.

— Господи, опитваха се да ме убият! Готвят се да ме убият. — Обърна лице към мен, а косата й бе подгизнала от пот. Избута я с пръст назад зад деликатното си ухо.

— Не — възразих аз — смятам, че с радост щяха да убият мен, не теб. Чу Теци. Мисли, че знаеш нещо. Кажи ми сега. Какво предполага, че ти е известно.

До слуха ми стигаше само плискането на вълните, докато тя се взираше в мен — както ми се стори — цяла вечност. После бръкна в кожената си чанта, извади кафяв плик и ми го подаде. Две парчета дебел картон приютяваха помежду си целофанов джоб.

В него имаше пожълтяла страница, много подобна на онази, която Гриър ми бе дал. Лицето ми пламна, руменината ми плъпна навсякъде. Ромонът на вълните, галещи скърцащата лодка, постепенно заглъхна, оставяйки Антония, Леонардо и мен сами сред необятното време.