Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Точно за него. Фериботът тръгва за там…

— Пред хотел „Даниели“ — прекъсна ме жената. Чувствах, че е готова да се съгласи, и не смеех да промълвя и дума. — Добре — твърдо заяви тя. — Ще се срещнем там след петнадесет минути. Не петстотин.

И затвори телефона.

Сресах си косата, измих си зъбите, наметнах си якето, грабнах червената си раница и се понесох навън.

Бързо стигнах пеша до „Даниели“ — гигантска сграда, прилична на торта, спечелила конкурс за най-сложна глазура. Цялата Венеция ми изглеждаше по подобен начин, сякаш някакъв сладкар великан е полудял и е нацъркал всевъзможни украшения. Шпилове, арки и мостове, двойни и тройни корнизи с орнаменти, масивни декорации и извивки. Представям си този майстор с бели дрехи как се вглежда в творението си, а очите му святкат, докато изцежда последните капки глазура от шприца си, после запява колкото му глас държи:

— Mia bella Venezia!

Заех позиция на другата страна на улицата срещу „Даниели“, за да открия как изглежда тайнствената ми информаторка. Бях убеден, че Франческа й е разказала всичко за мен. Играех си, като опитвах да я открия сред тълпата. По метода на Шерлок Холмс разгледах жените сред навалицата. Чрез изключване великият детектив стигаше до заключение и когато оставаше само една възможност, тя се оказваше точната — без значение колко е невероятна. Безброй пъти съм използвал този прийом, когато търся изчезнали чорапи.

Дали не е девойката с обувки с дебела подметка? Или екскурзоводката с червения чадър? Дамата към петдесетте с елегантния костюм? Може би. Едно от двете момичета, крачещи подръка? В никакъв случай. Ами онази с рунтавите вежди, като на Франческа? Продължих да се взирам.

И тогава някой ме потупа по рамото. Беше слаба жена, на около тридесет, с дълга разноцветна пола, светлосин жакет, слънчеви очила и шал, който почти изцяло покриваше правата й дълга до раменете черна коса. Имаше високо разположени скули, тънък нос и широка уста с чувствени червени устни. Косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Реб? — попита тя, плъзгайки пръст по дръжката на преметнатата през рамо голяма чанта.

Преглътнах с усилие и й подадох ръка.

Тя се ръкува сковано. Малката й длан бе ледена от страх. Зачудих се какво е подтикнало тази изплашена жена да излезе посред бял ден, за да обядва с непознат.

Попитах я за името й.

— Антония. — Гласът й бе на пушачка, като на Лорен Бакол 6 6 Лорен Бакол — участвала в „Казабланка“ (1942) и „Да имаш и да нямаш“ (1944) с Хъмфри Богарт. — Б.пр. като млада.

— Благодаря ви, че дойдохте, Антония — заговорих аз, опитвайки се да зърна очите й през черните очила. — Искате ли да поостанем тук и да поговорим… ако това ще ви накара да се почувствате по-удобно?

— Намирам се в опасност — прошепна тя. — И то сериозна.

— Вярвам ви.

Мъчех се да срещна очите й, вместо да се оглеждам за потенциално застрашителни особи. Настойчиво показвах, че единствената ми грижа е собствената й безопасност. Беше истина, но се безпокоях и за себе си. Освен това ми бе нужно да разбера какво знае.

— Искам да знам защо сте в опасност — започнах делово. — За да ви помогна по силите си. Не желая да ви навредя. Навярно тук сте на по-сигурно място, отколкото на лодка.

По-скоро почувствах погледа й, отколкото да видя очите й. Тя се завъртя на пета и бързо тръгна да пресича улицата.

— Да вървим.

Докато я настигах, забелязах, че е обута със спортни обувки. И двамата припряно се понесохме към пристана за лодки. Тя на няколко пъти притеснено се огледа през рамо.

След като размени две-три думи на италиански с един униформен служител на хотела, Антония се обърна към мен:

— Корабчето до ресторанта е отплавало на обяд. Можем или да се качим на ферибота, или да вземем частно водно такси. Второто е много по-скъпо.

— Такси — поръчах на момчето и подадох пари. Едно такси тъкмо се приближаваше.

Антония се спазари с лодкаря, набит мъж с голям нос и цигара, увиснала на долната му устна. Качихме се на борда и седнахме в задната част на открито.

— Е, Антония — опитах се да надвикам боботенето на двигателя. — Ще си свалите ли слънчевите очила? Не мога да видя очите ви.

Тя се втренчи в мен. Дори и зад черните стъкла очите й се забиваха в мен като свредели.

Отместих поглед и се загледах към останалите лодки. Такси, такси, такси, ферибот. На около триста метра отдясно яхта в черно и сребристо.

— Ясно… гладна ли сте? — Опитвах се да я предразположа. — Имам вълчи апетит.