Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Кой сте вие? — попита тя, без да откъсва поглед от мен. Обезоръжаващото й присъствие ме остави безмълвен.

— Всъщност… никой. — Думите се отрониха от дъното на душата ми. Бях стъписан.

— Винаги ли излъчвате меланхолия? — някак нехайно попита тя.

— За каква меланхолия говорите? — сепнах се аз. — Познавате ме точно колкото лодкаря.

— Аха… Добре, сега ми разкажете с какво се занимавате.

Яхтата вече беше по-близо, навярно на двестатина метра.

— Аз съм… холивудски каскадьор. Само не ме критикувайте.

— Какво странно изказване!

— Моля?

— Не цените професията си.

— Не съм казал подобно нещо. Като че ли е най-добрата в цялата проклета киноиндустрия.

— Я виж… друга загадка. Носите кубинки.

Вятърът се усили. Антония пристегна шала си и се отдалечи от мен.

— Загадка ли? Не се крия под шал и тъмни очила — възразих.

Нужно ми беше да науча от това момиче каквото ме интересува и да се пръждосам. Започваше да ме дразни до немай-къде. Постави пръст по средата на очилата си и ги смъкна с два сантиметра. Още не виждах очите й, но ми се стори ядосана. Сърдита дори.

— Ето какво — подхванах аз. — Когато Фаусто Ареционе намерил бележките на Леонардо, се обадил в галерията ви.

Тя побутна обратно нагоре очилата си.

— Вярно е.

— Но е загинал при пожара, за което според мен със сигурност можем да заключим, че не е нещастна случайност. Свързано е със записките на Леонардо и с човек, който отчаяно ги иска.

Шибна ни порив на вятъра. Увеличавахме скоростта.

— Кажете ми кой — настоя тя. — Чакайте… защо се насочваме към залива? — Тя посочи вляво. — „Торчело“ е ей там.

Моторницата ускори още. Хвърлих поглед към лодкаря. Бе вперил очи вдясно от щирборда, до устата си държеше портативна радиостанция. Проследих накъде гледа — към яхтата в черно и сребристо. Бе обърната с носа си към нас, а лодката пореше вълните право към нея. Бегло я огледах. Мярнах на палубата трима мъже с тъмни дрехи и слънчеви очила. На руля бе тип с хавайска риза. До него друг бе долепил до ухото си преносим предавател и гледаше през бинокъла си към нас.

Изправих се. Антония ме изгледа ужасена.

— Какво става?

Тръгнах към кабината.

— Реб! — извика зад гърба ми тя.

— Веднага лягай на палубата! — наредих й аз. Яхтата беше на петдесет метра разстояние.

— О, боже! — изпъшка тя. — Какво се готвиш да правиш?

— Просто лягай долу!

Тя се просна на палубата, докато влизах в кабината зад лодкаря. Той ме забеляза и изстреля лакътя си към лицето ми. Блокирах удара с долната част на ръката си, но той ловко прицели един страничен ритник към стомаха ми. Видях приближаването му и отскочих встрани, като му нанесох хубав прав удар в ребрата. Той простена и изпусна портативната радиостанция. Тя се плъзна по пода, от нея някой бръщолевеше на италиански.

Сграбчих руля и го завъртях наляво. Лодкарят замахна с опакото на ръката си към носа ми и я стовари отстрани на лицето ми. За секунда в главата ми звъннаха камбани. Натисна бутона за изключване на двигателя на лодката и измъкна изпод ризата си пистолет. Вкопчих се в китката му с лявата ръка и забих лакът по средата на гърба му. Той изквича и се преви напред, изпускайки оръжието. Фраснах му едно коляно в лицето и чух как големият му нос изхрущя преди той да се срине като безформена купчина.

Огромната яхта сега бе на петнадесет метра и ни препречваше пътя. Мъжът с бинокъла го държеше небрежно пред гърдите си и съвсем ясно виждах подстрижката му тип Цезар. Беше Ноло Теци, дишахме един въздух, изражението му бе като на койот, сграбчил в лапите си мармот.

Опипом затърсих бутона на стартера.

Антония изпищя. Двамина от лодката се приближиха към перилата на борда. Съзрях блясък на оръжие.

— Влизай бързо! — извиках. Лодкарят простена и обърна глава към мен, лицето му бе обляно в кръв. Изритах го колкото сила имам от двете крачки, които ни деляха.

Антония се втурна в кабината и се хвърли по очи на пода. Вдигна ръка, покрита с кръвта на Дългоносия, и отново изпищя.

Открих черното копче за стартера и забих пръст в него; двигателят изрева и оживя. Завъртайки руля наляво, настъпих здраво газта, когато първите куршуми разбиха задното стъкло на кабината.

— Намери пистолета му!

Антония се заоглежда като обезумяла.

— Къде е? Не го виждам.

— Потърси под него. — Голямата лодка се понесе след нас, носът й щръкна над водата като перка на акула, готова да разкъса тюлен. Няма начин да им избягаме. Мисли! По-малката лодка прави по-остри завои. Маневрирай.