Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Поколебах се: той се прицели в Джини.

— Не! — извиках. — Ще ви дам проклетия кинжал! Ако я пуснете в Цюрих… невредима.

Хийт отново обърна оръжието си към мен.

— Млади човече, наистина притежавате доблест — произнесе той. Последва мъчителна тишина; после добави. — Добре. Дамата на сърцето ви ще живее.

Подадох му кинжала с отворена ръка.

Когато го прибра на сигурно място в джоба си, Хийт отново запъна ударника.

— Почакайте — със сълзи се примоли Джини — нека да го целуна за сбогом. Моля ви.

— Прекрасна идея — отвърна Хийт. — Моля!

Джини ме хвана за ръцете и се приближи към мен.

— Ах, колко трогателно! — обади се Хийт. — Сега мога да пусна един куршум през сърцата и на двама ви.

Сърцето ми се сви, смали се до размерите на атом, невидимо в чернотата на микровселената. Провалих се. Окончателно и безвъзвратно. Джини, моят диамант, нямаше повече да блести.

Застанах между нея и пистолета на Хийт в безполезен опит да защитя момичето, което обичах. Притеглих я към себе си, усетих дългите й бедра и твърдите й гърди, когато се прегърнахме, а сърцата ни забиха едно до друго. В лешниковите очи на Джини се четеше нежна, но боязлива покана да останем завинаги заедно.

Устните ни се срещнаха, нейните бяха топли и меки, нежни и сладки като лято, влажните ни езици се преплетоха и в мен за първи път се надигна чудесно усещане — вълнуващото чувство да срещнем душите си преди окончателно да се разделим.

Ненадейно изпод нас с пърпорене се издигна хеликоптер, управляваше го Драко. Бекет бе кацнал до него, хладнокръвно вперил око в оптичния прицел на снайпер.

— Неееее! — извика Хийт зад гърба ми.

Бутнах Джини на пода, пушката гръмна. Хийт притисна разкъсаните си гърди, после падна зад нас с лице към небето и очи, запечатали завинаги изненадата му.

Бекет свали оръжието и оживено ми направи знак да претърся мъртвеца.

Бързо извадих кинжала от горния джоб на Хийт. До него открих черен компютърен диск. Куршумът бе отчупил малко от ръба му.

С усилие се изправих до двете ми съкровища, та небесата и земята да ги видят.

Джини се облегна на коженото канапе на Крел и надигна пола, за да огледа ранения си крак. Куршумът на Теци бе издълбал улей с широчина два сантиметра и дължина пет в горната част на бедрото й. Шевовете щяха да го затворят, но завинаги щеше да й остане белег — видим за останалите на плажа и за мен.

Седнах до нея и внимателно събух срязания си ботуш. Дълбоката рана на стъпалото ми също плачеше за шиене, но от опит знаех, че и тя, и цялото ми тяло след време само ще се излекува.

Бележките на Леонардо лежаха под кристално преспапие върху викторианското писалище на Крел. До тях лежаха две шити на ръка кожени чанти, пълни с банкноти.

Бекет и Драко ни посрещнаха на гарата в Цюрих и без много шум ни заведоха в хотел „Арбиал“. Скоро след това пристигна лекар. Работеше бързо, не промълви и дума и имаше най-прекрасния тен, който някога съм виждал.

Дадох диска на Бекет. Нито един от нас не благодари на другия.

Джини и аз отлетяхме с Драко до Калифорния и през целия полет спахме като заклани от болкоуспокоителните и липсата на тревоги. Под мъгливото утринно небе, носещо обещание за слънчев ден, слязохме на летището в Биг Беър.

Взехме такси до къщата на Арчи — всъщност бившата, от която бяха останали главно въглени. Храстите още зеленееха, а куфарчето на Гриър си лежеше заровено под хладната земя. Оставих го там. Ягуарът също ни чакаше на алеята за коли и веднага запали, мъркайки като котка.

В Медицинския център сварихме Арчи да чете. Изгледа ни смаян и радостен. Затвори книгата, която четеше. Бяха свалили всичките му шевове, освен шината на носа, освен това бе подпухнал и посинял. Но очите му бяха бистри като планински езера. Седнах на леглото до него. Дълго време никой от двама ни не проговори.

— Вярно, не си бил ти в Милано — промълвих.

— Не.

— Нито в гората?

— Разбира се, че съм бил в гората. Там ми е хижата.

Спомних си как лежахме един до друг в болницата сутринта след пожара. Не бях споменал Мендосино, когато го попитах бил ли е в гората.

— Арчи, никой не може да замени баща ми.

— Знам.

— Но имам нужда от по-голям брат.

Очите му се овлажниха, моите също.

Джини дойде при нас. Благодари му, че я е приел, и го целуна по ухото — единственото място, където според него не го болеше. Целунах го по другото ухо и избухнахме в смях, който звънна в празната стая. Той повдигна книгата, която четеше: „Леонардо“ от Робърт Пайн.