Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Когато отворих очи, Бекет седеше на мястото си и ме наблюдаваше.

— Докато лежах и се преструвах на умиращ американски пилот, признавам, че ме жегна съжаление и сега чувствам същото. По природа не съм злонравен. Естествено, след всичко това нямате причина да ми вярвате.

— Какво ви каза Драко?

— Има най-различни превозни средства в хангара си. И съответни служители.

— Ще наемем негова кола. Няма да ни струва повече от два-три бона.

— Четири. Аз ще ги поема, разбира се.

— От торбата на Гриър, нали? Когато я получих, вътре имаше два милиона. Колко бяха, когато дойде при вас?

Бекет преметна крак връз крак и скръсти ръце.

— Три.

Приземихме се на летище „Линате“, рулирахме до хангара на Драко и забавихме, за да спрем. Слязох от самолета, докато Бекет се разплати с пилота. В хангара имаше хеликоптер модел „Бел Джет Рейнджър“, черен мерцедес седан и чисто нов „Харли“ с контактен ключ, оставен на мястото си. Обърнах се към самолета и мярнах Бекет да слиза.

В огледалото за обратно виждане на мотоциклета видях увисналата му челюст.

Осемнадесет минути по-късно градската глъчка отстъпи пред чернозема и издигащите се Алпи. Профучах по Е35 върху мотоциклета на Драко, питайки се какво ме чака на платформата на IC385. Не знам колцина бях избил на яхтата във Венеция; петима си го получиха в Литъл Ривър; Лон и Джоко бяха вън от играта. Кои оставаха? Теци, Крел и Хийт? Навярно бяха повече.

Представих си Крел от описанието на Лоис по телефона: плешив, без да е грозен. Какво ли бръмчеше в болния му мозък? Притежаваше кинжала, бе отвлякъл Джини, Сун Та Ки му дишаше във врата, а той кръстосваше Алпите с луксозния си вагон?

В очите на Крел всеки можеше да бъде похарчен. Надали в Цюрих щяха да връчат Кинжала на Джини и да й се извинят. Спомних си историята, която Бекет ми разказа за Гриър. Теци на задната платформа, високия мост, въртящите се колела, измамата. Като мълния ме порази мисълта, че Теци ще хвърли Джини от задната част на вагона в прохода Сан Родар.

Погледнах си часовника. Щеше да е на косъм. Щяха да влязат в гарата до петнадесет минути с десетминутен престой. Това ми даваше двадесет и пет минути. Можеше и да успея.

Прогърмях покрай потока от коли по лъкатушещия път, врязах се в аварийната лента, вдигайки фонтан от чакъл и капачки от бутилки. В тази отсечка изпреварих всички, докато не профучах зад един ъгъл и пред мен щръкна Швейцарският граничен пункт при Чиасо.

Бях забравил за проклетата граница? На секундата съжалих, че джакхамърът е при мен. Твърде късно. Намалих, спрях и изправих гръб, така че между раменете ми да се образува място за пушката.

Пунктът бе малък: четирима униформени митничари, видимо отегчени и със сигурност не ме чакаха. Усмихнах се на младежа, който се приближи и поиска документите ми, надявайки се да покаже съчувствие към гърбицата ми. Чудех се дали да го поздравя. Избрах мълчанието и му подадох паспорта си.

Митничарят го разгърна и провери дали моето лице е на снимката.

— Американец на харли — отбеляза с италиански акцент. — Аз карам хонда. Под наем ли е, или е ваш? — Огледа с възхищение мотоциклета.

Излъгах го, че мой приятел ми го е дал назаем.

— Наистина ли? — попита изненадан той. — Изглежда нов. Сигурно ви е много добър приятел.

— Прекрасен човек. Много щедър — уверих го аз.

— Хм, а какво имате на гърба под якето?

Времето безвъзвратно отлиташе, стоманените колела на влака гълтаха релсите към Лугано.

— Шина за гърба — отговорих. — Много е зле.

Митничарят потърка брадичката си с паспорта ми.

Проучвах изражението му изпод тъмните си очила. Любопитство или тревога?

— От какво е тази издутина? — попита той и се намръщи. Повика друг митничар на средна възраст, който проверяваше някакъв сааб. — Луиджи!

С едно движение човекът даде път колата и тя полетя към Швейцария. Усетих завист, страх и гняв. Митничарят бързо се приближи към нас, ръката му посегна към кобура на пистолета.

Часовникът тиктакаше, сърцето ми щеше да се пръсне, ръцете ми бяха потни.

Луиджи неумолимо посочи с брадичка към гърба ми.

Времето изтече.

Стиснах съединителя, превключих на скорост и спринтирах, повдигайки предното колело на машината над земята. През грохота на могъщия двигател на мотоциклета чух викове.

Предното колело увисна за няколко секунди във въздуха, преди да го оставя да се приземи. Хвърлих поглед във вибриращото огледало за задно виждане. Двамата митничари скачаха в колата си.