Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Искаш да кажеш аромата на плът — прекъснах словоизлиянията му, а гневът ми ставаше взривоопасен. — На горяща плът.

— Така да е. И това ми допада. И миризмата на кръв не е за изхвърляне, нито уханието на мъж… или влажна жена. — Олеле — възкликна той, притискайки острието към гърлото на Джини — започва да трепери.

— Тя е трън в задника, нали?

Джини зяпна.

— По-скоро нож във врата — изхили се Ноло. — В буквалния смисъл. Знаеш ли, че се опита да ме наръга в гърлото с това малко прасенце? — Посочи към брошката на Джини, сега забодена на ревера му. — Точно след като й съобщих, че съм те разкарал. Ако ме питаш, май си пада по теб. Кажи ми истината, скъпа — запя той. — Асо лежи на сърцето ти… тралала…

По бузите на Джини потекоха сълзи.

— Умница е обаче — добавих напрегнато.

— О, да! Да беше чул как превежда Да Винчи. С онези Кръгове на истината се справи великолепно. Отчаяно се стремеше към кинжала. А сега — продължи той, като долепи плоската част на острието към челюстта на Джини — ще го получи.

— Не — проплака се Джини, извивайки се в ръцете му. — Реб, моля те…

— Какво, захарче? — засмя се Теци. — Да не мислиш, че Подпалвача ще те спаси? Грешка. Аз съм гравьорът, скъпа, а ти ще заспиш. Долу сред могъщия венец.

Джини се втренчи в мен с ужасени очи, стисната в лапите на ужаса. Видът й, вятърът и ритъмът на тракащите колела ме отнесоха на точното място — в джунглата.

— Хайде първо мен, Теци — заговорих.

— Какво? Защо?

— Така е редно.

— Ха! — изсмя се той, но долових, че е заинтригуван.

— Така трябва да стане. — Очите ми можеха да прогорят неговите. — Такава е историята — краят на петстотин години от нея. Леонардо… родителите ми… аз. Такава е последователността. Това е твоята поема и ти я написа безупречно — като буквата на врата ми. Сложи й край. Можеш да я наречеш… „Плачи, съдба“.

Чувствах отчаянието на Джини, но не откъсвах очи от Теци, докато влакът пътуваше по линията, далеч над очакващата ни река и убийствени канари.

— Прав си, Асо. Поемата е моя. Точка и край.

Обърнах се към Джини и въздъхнах примирено:

— Съжалявам, Антония.

Скочих върху блестящия месингов парапет и се изстрелях надясно към Теци, прицелвайки ритник в изуменото му лице. Джини приклекна. Ноло ме блокира с кинжала, срязвайки обувката и свода на стъпалото ми. Сграбчих ръката му, която държеше пистолета. Той изръмжа и замахна с кинжала към мен. Хванах китката му и я усуках; ножът се плъзна по пода.

Теци ми налетя с глава и ме остави без въздух; някъде зад мен Джини изпищя. Изкопчвайки ръката си от хватката ми, той ме цапардоса с пистолета отстрани по лицето. Завъртях се и му забих кроше. Главата му се тресна в стената на вагона. Разхвърча се кръв.

Стоварих юмрука си в лицето му, чух хрущене от строшени зъби и крясък. Свлече се на колене и изпусна пистолета. Изритах го с кървавия си крак и още веднъж блъснах главата му в стената. Рухна напред и не мръдна.

В другия край на платформата Джини се бе превила на две, притискаше бедрото си отстрани, а между пръстите й се процеждаше кръв. Отпусна се хълцаща в ръцете ми.

— Държа те — нежно промълвих. — Добре ли си?

Тя се дръпна от мен.

— Не, не съм добре! — извика и заби юмрук в стомаха ми.

Ето те, Джини Джанели, същата си! Почувствах ръката й на рамото си и се изправих.

— Спасявам те, а ти ме удряш — изстенах. — Защо го направи?

Прехапа долната си устна, с което винаги ме караше да забравя всичко. Докоснах с обич бузата й, а тя килна глава назад, както бе постъпила в градината на Поп. После лицето й пребледня като платно.

— Реб!

Зад мен стоеше Теци, облян в кръв, вдигнал Кинжала на Медичите, готов да нанесе удар. Измъкнах минито и стрелях. Той се изметна назад, куршумите експлодираха. Отново стрелях, докато изпразних пълнителя.

Втурнах се към него, стиснах го за гърлото, а палецът ми покри главата на татуираната змия. Измъкнах кинжала от отпуснатата му ръка и го пъхнах в задния си джоб. Надвесих го над парапета и откопчах прасенцето на Джини от ревера му.

Кървавите устни на демона потрепериха, пурпурна вадичка потече по противното му лице.

— Плачи, съдба — изхъхри той.

— За теб не — отвърнах и го бутнах към преизподнята.

Наблюдавах как бързо се стопява като незабележима точица, а адреналинът отстъпи на облекчението.

Най-после свърши , казах си аз.

Точно тогава Джак Хийт излезе на платформата, насочил пистолет към мен.

— Къде е? — заплашително попита той.