Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Поклатих глава.

— Погребани завинаги…

— Е, не завинаги — поправи се Бекет. — Допреди две седмици. Когато втората страница от записките на Леонардо излезе на бял свят в Италия, си припомних инцидента с Гриър, торбата и сейфа, както и безценния документ. Знаех, че парите ще бъдат предимство. Не бях наясно каква полза би имало от страницата, затова проучих Кинжала на Медичите. Естествено, изникна досието на баща ви заедно със снимка на семейството, публикувана в пресата след пожара. Проверих какво се е случило с вас. Установих, че сте станал каскадьор, и това само улесняваше плана ми.

— Останалото ми е известно — промърморих, обърнат към прозореца.

— Бяхте идеалният придатък, Реб. Боже, какви мощни сили отприщва отмъщението! — промълви Бекет на себе си.

Ръцете ми отново трепереха, но не от височината, а от гнева, от трагедията, предизвикана от алчност и злоба, от безвъзвратността на смъртта. Случайност или предопределеност бе семейството ми да загине, аз да стана храбрият пътешественик на Леонардо, да седя срещу човека, спасил първата страница от Кръговете на истината от потъване в океана само за да я затвори в стоманен сейф, докато дойде време да освободи и нея, и мен?

Бекет ме наблюдаваше със същата безстрастна усмивка, както когато го оставих умиращ на леглото в приюта.

Явно прочете мислите ми.

— Оцеляват най-годните — заяви той. — Нужно ми бе да оцелея, а вие…

— Бях годен — довърших аз.

— Да. Не съзнавах истинските ви способности. Всъщност вие открихте Кинжала на Медичите.

— А Теци, Крел и Хийт ми го отнеха.

— За момента.

— Отвлякоха жената, която обичам.

Настъпи тишина, нарушавана само от воя на двигателите, а вятърът брулеше крилете на самолета. Не можех да повярвам, че съм изрекъл тези думи. Жената, която обичам. Сълзи напираха в очите ми. Обръщайки се към прозореца, примигнах, за да ги спра, но Бекет видя.

— Ако нещо й се е случило… — започнах. — Ако по някакъв начин тя… — Не можах да довърша изречението. — Ще си разчистим сметките. Чувате ли ме? Ако не ме убият, ще си разчистим сметките.

Бекет ме изгледа сериозно.

— Ако не ги хванем, самият сатана ще си разчисти сметките с мен. Сега — продължи той, като включи лаптопа си — да се заемем с предстоящия проблем.

Влезе в интернет и се свърза с Феровие делло стато — италианската национална железопътна компания. На бърза ръка се сдоби с разпечатка за всички влакове за Цюрих този следобед. Обади се анонимно в информационната им служба, откъдето потвърдиха, че към IC382 има прикачен частен вагон и че заминава от Милано след час и петнадесет минути.

Уведоми ме, че ще ни трябва поне час, за да стигнем до летище „Линате“, което се намираше на шест километра от Централната гара, опасни шест километра; с кола щеше да отнеме цял час до гарата.

Попитах не може ли да задейства някакви връзки, за да забави влака.

Отговори, че не е възможно, а дори и да можеше, подобно действие щеше да ги направи бдителни и да ги накара да побегнат.

— И тогава какво ще правим? — добави той.

Имаше право. Къде ми беше умът! Единственият начин да се кача на влака бе да го настигна. Нужна ми бе скорост. Бързина като в джунглата. Видях се как се стрелвам след IC382. Бекет го нямаше в картината. Обзе ме познатата решителност. Щях да бъда сам.

Поисках от Бекет да разпечата карта на пътищата, които следват маршрута на влака. След минута внимателно ги изучавах.

Влакът спираше в Лугано, на около осемдесет километра от Милано. След това поемаше направо към Цюрих.

— Драко разполага ли с огнева мощ? — попитах.

Бекет стана от мястото си и отвори един шкаф.

— Доста добре се е запасил. Автомати, пушка с оптически мерник, всевъзможни ножове…

— Какво е това? — посочих към огромно футуристично черно пластмасово оръжие.

— Нарича се „Панкор Джакхамър“… Заредена е. Газова автоматична пушка, способна да превърне всекиго в мокро петно. Полезна, но малко трудно се крие. Не виждам приложението й в нашата мисия.

— Подайте ми я.

Наведох се и я пъхнах под якето си, като тикнах цевта в панталоните. Събра се.

— Как ще се придвижим в Милано?

— Ще го обсъдя с Драко — отвърна Бекет и тръгна към пилотската кабина.

Затворих очи и почувствах как мускулите на лицето ми се напрягат, а стомахът ми се свива. Крел, Теци, парфюмираният и костюмиран Хийт… как не го заподозрях в измама? „Никой не е такъв, какъвто изглежда“ — бе казал той. „Не опиянява ли властта?“ Хийт изгаряше от нетърпение да ми каже, че е измамник. Този кучи син седя до мен, показа ми къде да разцепя Кръговете на истината. Масажира слепоочията ми, за бога! После ме обрече на гибел и застана на страната на бившия си любовник. По дяволите! Ами Гриър… Искам да кажа Бекет… Подмами ме с дрезгавия си глас по телефона и ме разиграваше като марионетка.