Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

— Коя?

Стиснах като в менгеме широката му челюст и я извъртях към мен.

— Мис Венеция — просъсках. — Във влака ли е?

Кимна.

— Къде са ми проклетите пистолети, Мобрайт? — запитах аз.

— На самолета на Крел, онзи, с който летяхме. В шкафа до мивката.

Отвън долетя вой на полицейски сирени.

— Тим… — обърна се Бекет към Мобрайт.

— Добре съм, инспекторе — увери го раненият, насочвайки оръжието си към Лон. — Вие двамата по-добре тръгвайте. Ще се погрижа за нашия приятел.

Бекет се обърна към мен:

— Да вървим да вземем пистолетите ви.

— Ами пилотът?

— Не бери грижа за Холидей — отговори той, изваждайки малък пулверизатор от джоба на сакото си.

— Тогава кой ще пилотира самолета? — попитах.

— Ще летим с Драко.

— С Драко? Значи в Милано вие дадохте картичката на Джини?

— Аха. Гръмнах онези двамата при автобуса вместо вас и й дадох визитката. Да потегляме. Самолетът на Драко е на летището. Трябва да настигнем влака на Крел.

Нямаше време за маене. Шмугнах се в коридора след Бекет и го последвах до мерцедеса на Пендълтън, защото бе по-близо от собствената му кола.

Широкоплещестият мъж се бе свлякъл зад волана — мъртъв.

— Забеляза ме — обясни Бекет.

Издърпахме го навън и го изтъркаляхме зад някакви храсти. Бекет седна зад кормилото и се устремихме към летището.

Пилотът на Хийт бе в хангара. Изненада се да ме види, още повече се изуми да се срещне с Бекет. Две минути след като го обезвредихме чувствах хладината на минито под мишницата си, а зиг зауерите висяха под сакото ми.

Открихме Драко да се бръсне в банята на собствения си хангар, а гълфстриймът му бе готов за полет.

— Здравейте, Бекет — засмя се той. — Заедно с Реб от Холивуд? Как така?

— Нуждаем се от услугите ви незабавно — заяви Бекет. — Пълно заплащане. Милано. Летище „Линате“ е най-близо до централната гара.

— Нека бъде „Линате“ — отвърна Драко, подсушавайки обветреното си лице. — Време е за рокендрол.

След като се издигнахме, с Бекет сконфузено се спогледахме от седалките си. Връхлитаха ме мисли и чувства като птиците на Хичкок. Само преди четири дни седях върху оставените от Емили вдлъбнатини по килима и леех самотни сълзи пред портрета на Джиневра де Бенчи. Оттогава нанасях удари, стрелях, горях, кървях, целувах. Извисих се с Леонардо да Винчи, държах кинжала му и станах неволен персонаж в малката драма на Бекет.

Ръцете ми се разтрепериха; опитах да ги спра, като се вкопчих в облегалките. Бекет се обърна към мен, но аз заговорих пръв, поглеждайки го с очи като лазери.

— Играхте си с мен, негоднико. В болницата ви заявих, че никой не може да си играе с мен.

Нямаше нужда да отговаря.

— Вечерта, когато ми се обадихте с онзи престорено немощен глас, ме уверихте, че сте познавал баща ми. Но не е вярно, нали?

— Разполагах с пълното му досие.

— Защо ви е притрябвало досието на баща ми?

— Заради това, което намерихме на самолета на Гриър.

— Какво?

— Историята с влака, която ви разказах за Гриър и Теци, бе истинска, само дето Гриър не падна със самолета си и краката му не бяха счупени от падането в реката. Действително се опита да продаде страницата на Леонардо и Теци го измами — жестоко разпори ръката му и се готвеше да го хвърли в пропастта на прохода Сан Родар. Гриър го превари и скочи с парите и записките, стигна до самолета си и полетя към Америка. Не стигна далеч; навярно е изгубил съзнание поради загубата на кръв и е паднал в океана. За нула време го прибрах, защото бях по петите му.

— Защо го преследвахте?

— Освен че пренасяше безценната страница на Леонардо, Гриър се канеше да предаде секретни документи на свой съучастник в Гренландия. Разбирате ли, той бе наемен куриер. Работеше за когото му падне — от Националната галерия до Ка Ге Бе. Задачата ми бе тези документи да не стигнат до Гренландия.

Открих самолета, който още се носеше по водата и не бе особено пострадал, взех Гриър, документите и торбата с пари. Той беше в безсъзнание и обилно кървеше. Никога нямаше да стигне до Гренландия, да не говорим за Вашингтон.

Когато го качих на кораба, дойде на себе си колкото да ми разкаже за Кинжала на Медичите и да ми предаде страницата с бележките на Леонардо. Мисията ми, естествено, бе тайна. Не можех да допусна да се разчуе за записките; ясно, че не можех да ги изпратя по пощата на баща ви, без да пиша подател. Беше прекалено опасно. По онова време един магически кинжал и ексцентричен производител на оръжия не ми се струваха сериозна заплаха. Така че потопих самолета, а бележките бяха прибрани в сейф заедно с торбата с пари, за да бъдат погребани завинаги с хиляди други безценни артефакти.