Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Миг по-късно долетя воят на сирената им. Преминах на трета и продължих да ускорявам, завивайки по лъкатушещото шосе.

Мисли, мисли! Карам по номер 2. Те се движат към Лугано. Ще изпратят хората си на юг, за да ме сгащят.

Помнех картата, която бях проучил в самолета. Магистрала SS340 цепеше на изток покрай Чиасо към езерото Комо. Огледах терена от дясната си страна. Камънаци и дупки, трудно проходим, но магистралата трябваше да се намира в тази посока. Налагаше се да напусна шосето или да се откажа. Намалих скоростта на сто и четиридесет, препуснах през полето, вдигайки зад гърба си прах, като че карах дилижанс. Харлито на Драко бе истински звяр.

Заобикалях едрите камъни, малките се разхвърчаваха във въздуха, така напреднах към километър. Вече не чувах сирените, само ръмженето на мотора и чаткането на камъните. Освен това ги и чувствах, когато удряха пищялите ми.

Намалих, когато стигнах върха на едно възвишение, без да спирам, за да си поема дъх. На стотина метра под мен се простираше тревисто поле и ширналата се SS340. Десет секунди по-късно летях по новия си курс. Никакви ченгета. Но и Лугано не се виждаше.

Напливът на туристи ме принуди да пътувам покрай езерото Комо със средно петнайсет километра в час. Нямаше странични пътища, по които да поема, нито автостради, на които да се кача — само природа, магазини за сирене и сексапилни екскурзиантки.

Напредвах като охлюв, което ме влудяваше, бях напълно сляп за живописния пейзаж. Безвъзвратно пропуснах възможността да се кача на влака в Лугано. Със сигурност бе излязъл от гарата и пътуваше към прохода Сан Родар. Навсякъде около мен безгрижни летовници с модерни прически и туристически обувки се наслаждаваха на тъмносиньото като див зюмбюл езеро.

Видът на водата успокои духа ми и се понесох, теглен от миналото си.

Спомних си първото преминаване през прохода, докато се движех с микробус от Цюрих. След като минахме моста, навлязохме в тунел. Когато ни изплю от другата страна, забелязах железопътната линия да минава успоредно на шосето на петнадесет метра под нас.

Изведнъж отново се бях върнал в джунглата. Погледът ми бе ясен, виждах всяка подробност. По дяволите! Знаех как да засека този влак!

Свих на запад по шосето към Гандрия, после подкарах по криволичещия път към Белинцона, пришпорвайки машината колкото подобния на змия маршрут позволяваше. Ако полицията ме търсеше, щеше да ме чака на магистрала номер 2. Погледнах часовника си и пресметнах кога влакът ще навлезе в тунела. Имах двадесет минути максимум. Дадох газ, обгорялата ми ръка запулсира. Яростта потисна болката.

При Белинцона най-после се върнах на главния път. Отвявайки останалите участници в движението като крайпътни знаци, се оглеждах за ченгета и се молех да застигна влака.

Профучах през Джиорнико. В далечината напред се извисяваше планината — скална грамада, в която зееха две дупки.

Докато с бясна скорост навлизах в остър завой, едната стъпенка заора в грапавата настилка. За частица от секундата загубих контрол върху машината, когато чух да пропищява сирена на влак.

С всички сили изправих мотоциклета и продължих по магистралата. И ето! В края на близо тридесетте вагона на следобедното слънце блестеше сребристият вагон на Крел.

Джини!

Приведох се, дадох пълна газ и моторът се стрелна по изкачващото се нагоре успоредно шосе, докато локомотивът с грохот навлезе в тунела.

Зад гърба ми завиха сирени.

Качвам се на влака. Няма втори кадър.

Профучавайки покрай частния вагон, видях как едно перде се дръпна и мярнах голата глава на Крел. Планината се издигаше към небесата, отворената й паст чакаше да ме погълне. Не и днес. Сега… още малко… Давай!

Рязко завих с машината надясно. Земята изчезна под колелата ми и полетях над потъващия в тунела влак. Наведох се напред, тялото ми бе като пружина, приготвих се за удара.

Задните колела първи докоснаха покрива по средата на вагона пред сребристия. Стиснах задната спирачка, накарах мотоциклета да легне, поех удара с дясното си бедро и лакът и докато се плъзгах покрай отдушника за климатика, успях в последния миг да се вкопча в него. Четиристотинкилограмовата машина се приплъзна по покрива с пронизително скърцане, полетя надолу от едната страна на влака и се разби в тухлената стена в началото на тунела.

Стоманените пръсти и желязната воля ме задържаха върху втурналия се към мрака влак. Вятърът ме брулеше, тялото ми се извиваше като камшик и ме правеше глух за всичко, освен за мисията ми. Краката ми бяха разперени и не можех да предприема нищо, преди да излезем от дългия километър и половина тунел на светлината на слънцето в пълния с пещери проход.