Стив Берри - Гробницата на императора

На зеленикавата стена пред него бяха подредени двайсет и четири монитора, които изпълваха с призрачна светлина полутъмната сграда, издигната на два километра от могилата. Тя беше част от административния комплекс, където бяха настанени учени, археолози и държавни чиновници. Вече го бяха информирали, че неотдавнашният пожар на Изкоп 3 се дължи на късо съединение в електрическата инсталация. Във въздуха се усещаше напрежение, тъй като никой не искаше да бъде обвинен в немарливост. Това с най-голяма сила важеше за началника на обекта, който с дразнеща настойчивост му поднасяше извиненията си, наричайки инцидента „катастрофална загуба за историята“. Решил да демонстрира великодушие, Тан обяви, че влиза в положението на персонала. Нареди да бъде направено разследване, а резултатите да му бъдат предадени лично.

Очите му се местеха по телевизионните монитори. На тях се виждаше огромната тълпа хора, която се люшкаше напред-назад под проливния дъжд. Разбираше колко важни са приходите от туризма, но се дразнеше от навалицата. И това скоро щеше да се промени, след като поемеше властта. Кадрите се сменяха на няколко секунди, а в дъното на екраните течаха цифровите данни за времето и мястото на всеки един от тях. Очите му се местеха от монитор на монитор, опитвайки се да различат нещо необичайно сред невероятния хаос. От време на време улавяха униформените пазачи, всеки от които поддържаше радиовръзка с диспечера вдясно от него. Един кадър привлече вниманието му.

— Там! — посочи с пръст той. — Номер четирийсет и пет.

Екранът, свързан с камера номер 45, застина.

— Къде е това?

— Западно от могилата, близо до гробниците на майсторите.

На екрана се появи фигурата на мъж, облечен с тъмна риза с къс ръкав и тъмен панталон. Той стоеше на края на кална нива, зад която тъмнееше залесената основа на могилата. Беше подгизнал от дъжда, обърнат с лице към камерата. Висок, строен, с тъмна коса. Макар да не можеше да разгледа лицето му, Тан беше сигурен, че мъжът е с кафяви очи и широк, леко сплескан нос.

В стаята се разнесе тревожен шепот.

— Министър Ни е тук! — подхвърли един от операторите.

На екрана Ни се обърна и тръгна през калта към няколко сгушени една до друга къщички от камък и дърво със сламени покриви.

— Какво има там? — попита Тан.

— Забранена зона, министре. По заповед на Пекин отпреди много време. Извън нашия обсег е.

— Никой ли не е влизал в нея?

— Не — поклати глава мъжът. — Наблюдаваме оградата на периметъра, но никога не сме прониквали вътре.

Тан знаеше какво означава заповед от Пекин. Тя се изпълняваше безпрекословно до следващата, която можеше да я отмени. Фигурата на Ни бързо се смаляваше, но Тан успя да забележи, че нещо стърчи от задния му джоб.

— Фокусирай се на онова, което носи! — бързо заповяда той.

Камерата се приближи. От джоба на Ни стърчеше електрическо фенерче.

Тан почука по рамото един униформен служител от охраната.

— Дай ми пистолета си.

Мъжът се подчини. Тан провери пълнителя, издърпа затвора и кратко заповяда:

— Заведете ме там!

Ни нарочно спря и се обърна с лице към камерата. Искаше Карл Тан да забележи присъствието му, в случай че наистина следи мониторите — както беше предвидил премиерът. Сега оставаше да разбере дали врагът му беше захапал въдицата.

Малоун насочи поглед през мокрото стъкло към гробницата на Цин Шъхуан. Зелената могила стърчеше като цирей над плоската кафява равнина. Много беше чел за този район на неизследвани подземни пещери и галерии, който заемаше площ от трийсет квадратни километра. Миналата година дори беше посетил изложбата на теракотените воини в Лондон, без изобщо да подозира, че някой ден ще влезе в самата гробница.

Хеликоптерът се приближаваше от юг на височина триста метра, пробивайки си път сред поройния дъжд. На запад се виждаха високи планински върхове, на север проблясваше река Уей. На километър и половина от тях се очертаха високите сгради на музейния комплекс, около които се тълпяха хора с чадъри.

— Ще се приземим на север от тях — прозвуча гласът на Виктор. — Там трябва да има площадка за кацане.

Малоун предпочиташе да бъде въоръжен и внимателно протегна ръка към шкафчето, вградено в стената на кабината. Вътре имаше четири пистолета, старателно стегнати с метални скоби. Подозрението му нарасна. Откачи един от тях и го прегледа, спомняйки си за последното пътуване с хеликоптер под управлението на Виктор. Пистолетът беше зареден догоре. Двайсет патрона. Извади един от тях и го огледа. Не беше халосен.