Стив Берри - Гробницата на императора

Малоун си купи входен билет и влезе в „Тиволи“. Отчасти увеселителен парк, отчасти културна икона, това парче земя с безупречно поддържани дървета и цветя беше любимо място на датчаните още от далечната 1843 година. Истинско национално богатство със своите стари параходи, задвижвани от външни колела, пантомимни театри и пиратски кораб, между които се издигаха по-съвременни увеселителни съоръжения, то беше пощадено дори от германците по време на Втората световна война. Малоун обичаше да идва тук, където беше намерил вдъхновение както Уолт Дисни, така и Ханс Кристиан Андерсен.

Той се отдалечи от главния вход и пое по една от централните алеи, оградена от зеленина и цветя. Лалета, рози, люляци, стотици лимонови дръвчета, орехи, вишни и вечнозелени дървета бяха подредени по изключително находчив начин, създавайки илюзията за огромно зелено пространство, далеч по-обширно от фактическите девет хектара, които заемаше. Във въздуха се носеше аромат на пресни пуканки и захарен памук заедно със звуците на виенски валсове, изпълнявани от духови оркестри. Беше чел, че създателят на феерията от цветове и звуци — съветник на датския крал Кристиан VIII — успял да убеди господаря си да отвори парка с довода, че когато народът се забавлява, той не мисли за политика .

Малоун познаваше китайската пагода, която се издигаше на четири етажа от гъсто залесено хълмче над малко езеро. Беше на повече от сто години и красивата й фасада присъстваше във всички рекламни брошури на „Тиволи“.

По съседната алея маршируваха отряд младежи, облечени в червени униформи и рунтави калпаци от меча кожа. Това бяха част от гвардейците, които охраняваха парка. От двете страни на алеята се тълпяха туристи, които наблюдаваха парада с нескрит интерес. Паркът беше необичайно оживен за работния вторник в средата на май, само седмица след откриването на туристическия сезон.

Пред очите му се появи пагодата — три вертикални копия на основата с намаляващи пропорции, всеки етаж със собствена, извита нагоре стряха. Хората влизаха и излизаха от партерния етаж, в който имаше ресторант. Други се наслаждаваха на гледката от дървените скамейки, разположени под раззеленилите се дървета.

Часът беше малко преди два следобед. Беше дошъл навреме.

Сред тълпата посетители храбро се разхождаха патиците, които обитаваха близкото езеро. Но Малоун не се чувстваше като тях. Нервите му бяха опънати до крайност, а мозъкът му напрегнато работеше както през дванайсетте години рискована служба в Министерството на правосъдието. Беше се надявал, че ще се пенсионира рано и ще продава книги в Дания, за да избяга от напрегнатия живот и свързаните с него опасности. Но през последните две години не се беше случило нищо подобно.

Мисли , заповяда си той. Бъди внимателен.

Компютризираният глас беше казал, че някой ще го потърси в мига, в който се появи пред пагодата. По всяка вероятност похитителите на Касиопея знаеха как изглежда.

— Мистър Малоун.

Той се обърна. На крачка от него стоеше жена със слабо продълговато лице и права черна коса. Кафявите очи с дълги мигли й придаваха някаква тайнственост. Честно казано, той винаги беше изпитвал слабост към ориенталската красота. Жената беше облечена с вкус, дрехите следваха извивките на тялото й. Това най-много личеше от полата „Бърбъри“, стегната около тънката й талия.

— Дойдох за пакета — кратко добави тя.

— Този ли? — вдигна книгата Малоун.

Тя кимна.

На външен вид наближаваше трийсет, държеше се спокойно и уверено. Подозренията му бързо се потвърдиха.

— Имате ли време за един късен обяд? — подхвърли той.

— Може би друг път — усмихна се тя.

— Звучи обещаващо. Как да ви открия?

— Знам къде се намира книжарницата ви.

— Разбира се — кимна с широка усмивка той. — Беше глупаво от моя страна.

— Трябва да тръгвам — добави жената и посегна за пакета.

Той й го подаде.

— Може би скоро ще се отбия в книжарницата — обяви с лека усмивка тя.

— Непременно го направете.

Малоун остана да гледа след нея, докато тя се смесваше с тълпата. Крачеше спокойно, сякаш нямаше никакви грижи.

Тан затвори очи и остави грохотът на турбините да отпусне нервите му.

После погледна часовника си.

21:05 ч. местно време. 14:05 ч. в Антверпен.

Това беше положението. Цялото му бъдеще зависеше от сблъсъка на обстоятелствата, които се нуждаеха от непрекъснат контрол.