Стив Берри - Гробницата на императора

Чунцин, Китай

20:00 ч.

Карл Тан придоби непроницаемо изражение, което беше овладял до съвършенство благодарение на трийсетгодишна практика.

— Защо сте тук този път? — попита лекарката — жена с каменно лице, вдървена стойка и права черна коса, подстригана късо в пролетарски стил.

— Още ли не е намалял гневът ви към мен?

— Не съм настроена враждебно към вас, разберете. При последната си визита тук ясно дадохте да се разбере, че командвате вие, въпреки че аз се водя ръководител на това заведение.

Той пренебрегна острия тон и попита:

— Как е нашият пациент?

В Първа инфекциозна болница в покрайнините на Чунцин се лекуваха близо две хиляди пациенти, болни от туберкулоза или хепатит. Тя беше едно от осемте здравни заведения, пръснати из страната, зад чиито сиви стени и зелени огради държаха под карантина максимален брой заразноболни. Но благодарение на специалните мерки за сигурност в тях се лекуваха и лишените от свобода, излежаващи наказанията си в китайски затвори.

Като Дзин Джао, който преди десет месеца беше получил мозъчен кръвоизлив.

— Лежи си в леглото както още от първия ден — отвърна лекарката. — Бори се за живота си. Състоянието му е сериозно, но, отново по ваша заповед, ние не го лекуваме.

Той добре знаеше, че тази жена едва търпи присъствието му. Отдавна бяха изчезнали покорните и верни на Мао „босоноги доктори“, които уж с радост живеели сред масите и лекували болните. Тя беше административен директор на болницата, но Тан заемаше далеч по-висок пост — министър на науката и технологиите, член на Централния комитет, първи заместник-председател на Китайската комунистическа партия и вицепремиер, подчинен единствено на председателя на партията и министър-председателя на Китай.

— При предишното си посещение ви обясних как стоят нещата, докторе — спокойно и твърдо отговори той. — Това не е моя прищявка, а заповед на Централния комитет, която вие, аз и всички останали сме длъжни безпрекословно да изпълняваме.

Тези думи бяха предназначени не само за досадната лекарка, а и за тримата членове на екипа му и двамата капитани от Народноосвободителната армия, които стояха зад него. Военните носеха безупречно чисти зелени униформи с червени звезди на фуражките. Единият от тях със сигурност беше информатор, докладващ на няколко висшестоящи едновременно, и Тан искаше всичко от негова гледна точка да изглежда наред.

— Заведете ни при пациента — тихо заповяда той.

Поеха по безкрайните коридори с напукани зелени стени, осветени от слаби луминесцентни лампи. Подът беше чист, но пожълтял от дългогодишното миене. Сестри с предпазни маски на лицата се грижеха за пациентите, облечени в пижами на сини и бели ивици. Някои от тях носеха кафяви халати и много приличаха на затворници.

Лекарката бутна летящата врата с метална рамка и групата се озова в следващото отделение. Стаята беше просторна и можеше да побере дузина и повече пациенти, но под сивкавите чаршафи на леглото лежеше само един.

Въздухът беше тежък.

— Виждам, че не сте сменяли бельото му — отбеляза Тан.

— Такава беше вашата заповед.

Още една точка в негова полза пред бдителния информатор. Дзин Джао беше арестуван преди десет месеца, но по време на разпитите беше получил мозъчен кръвоизлив. Това обаче не попречи на процедурата. Обвинен в предателство и шпионаж, той беше осъден задочно от редовен състав на пекинския градски съд, въпреки че лежеше тук, потънал в дълбока кома.

— В състоянието му няма промяна — добави лекарката.

Пекин се намираше на близо хиляда километра на изток — факт, на който според него се дължеше дързостта на тази жена. Можете да отстраните командира на всяка от трите Велики армии, но няма как да отнемете мнението на най-простия селянин. Поредната глупост на Конфуций. Правителството отдавна беше доказало, че е в състояние да прави това, но нахалната кучка явно не го беше разбрала.

Той направи знак на един от униформените, който отведе лекарката в далечния край на стаята, а после пристъпи към леглото. Мъжът върху него беше надхвърлил петдесет, с отдавна неподстригвана мръсна коса и с изпити като на мъртвец бузи. По лицето и гърдите му имаше белези, от двете му ръце стърчаха маркучи, машина за изкуствено дишане вкарваше и изкарваше въздух в дробовете му.

— Дзин Джао, вие бяхте обвинен в предателство срещу Китайската народна република и бяхте осъден от редовен състав на Народния съд. Получихте право на обжалване, но за съжаление Върховният народен съд потвърди смъртната ви присъда.