Стив Берри - Гробницата на императора

— Той не чува нито дума от това, което казвате — обади се лекарката от другия край на стаята.

Очите на Тан останаха насочени към леглото.

— Може би, но думите трябва да бъдат изречени. — После бавно се обърна към лекарката и добави: — Такива са изискванията на закона, а той получи право на справедлив процес.

— Как ли пък не! — горчиво поклати глава тя. — Осъдили сте го в негово отсъствие, без да сте чули дори дума от устата му.

— Неговият представител получи правото да изложи своите аргументи.

Лекарката отвратено поклати глава, лицето й побеля от омраза.

— Чувате ли се какво говорите? Този представител никога не е получил шанс да разговаря с Джао. Какви доказателства би могъл да представи?

Тан не беше сигурен дали информаторът е от неговите хора или някой от двамата военни. В последно време нищо не беше сигурно. Но беше наясно, че докладът му до Централния комитет няма да е единствен, и затова реши да се подсигури.

— Сигурна ли сте, че Джао не е проговорил? — жлъчно подхвърли той. — Че не е казал нито дума?

— Докараха го пребит до смърт, мозъкът му беше мъртъв. Никога няма да излезе от комата. Поддържаме живота му само защото вие… О, извинете, само защото Централният комитет заповяда това.

Той улови отвращението в погледа й. Отвращение, с което все по-често се сблъскваше напоследък. Особено от страна на жените. Почти целият болничен състав — лекари и сестри, бяха жени. Те бяха извървели дълъг път от Културната революция насам, но въпреки това Тан продължаваше да се придържа към любимата пословица на баща си: Мъжът не говори за това, което се случва в дома, а жената — за онова, което става извън него.

Тази незначителна лекарка на заплата в държавната болница нямаше как да разбере огромното предизвикателство, пред което беше изправен Тан. Пекин управляваше територия, простираща се на пет хиляди километра от изток на запад и на повече от три хиляди от север на юг. Голяма част от нея беше заета от необитаеми планини и пустини, а обработваемата земя не надвишаваше десет процента. Но на тази територия живееха близо милиард и половина човешки същества — повече от Америка, Русия и Европа, взети заедно. В същото време едва 60 милиона от тях, или три процента, членуваха в Китайската комунистическа партия. Лекарката насреща беше една от тях — той вече беше проверил това. Нямаше как да се издигне до толкова висок пост, без да е член на партията. Подобен статут беше възможен само за партийците от мнозинството Хан, което беше огромно в сравнение с малцинствените групи, петдесет и шест на брой. Баща й бе заемал високи постове в местната власт, бе лоялен член на ККП и активен участник в революцията през 1949 г. и познаваше лично Мао и Дън Сяопин. Но въпреки всичко Тан искаше да бъде сигурен.

— Пълната подкрепа за народната власт е била свещен дълг на Дзин Джао, но вместо това той е избрал страната на нейните врагове…

— С какво може да навреди на народната власт един петдесет и три годишен геохимик? — контрира лекарката. — Кажете ми, министре, искам да знам. Какво би могъл да направи срещу нас?

Тан погледна часовника си. Хеликоптерът, с който щеше да отлети на север, вече го чакаше.

— Той не е бил нито предател, нито шпионин — продължи жената. — Какво е направил? С какво е заслужил да бъде пребит до смърт и да получи мозъчен кръвоизлив?

Нямаше никакъв смисъл да обсъждат неща, които вече бяха решени. Доносникът щеше да подпише присъдата на тази глупава жена. Най-много след месец тя щеше да получи заповед за преназначение въпреки привилегиите на баща си. Вероятно в пограничните западни райони, на хиляди километри оттук, откъдето не се чуваха никакви новини. Той се обърна и махна с ръка на униформените.

Капитанът измъкна пистолета си от кобура, пристъпи към леглото и застреля Дзин Джао с един куршум в челото. Тялото подскочи и застина. Респираторът продължаваше да вкарва кислород в мъртвите дробове.

— Присъдата е изпълнена — обяви с официален тон Тан. — В присъствието на свидетели от държавната власт, армията и висшата администрация на тази болница, както е по закон.

След тези думи той направи знак, че е време да тръгват. Почистването щеше да остави на лекарката.

— Застреляхте един болен и безпомощен човек! — изкрещя извън себе си жената. — В това ли се е превърнала нашата „народна“ власт?

— Би трябвало да ми благодарите — сухо отвърна Тан.

— За какво?

— Че държавата няма да удържи стойността на куршума от бюджета на вашата болница — хладно я изгледа той и напусна стаята.