Стив Берри - Гробницата на императора

Копенхаген

13:20 ч.

Малоун излезе от книжарницата и се озова на Хобро Плац. Небето над Копенхаген беше безоблачно, а въздухът мек и приятен. Пешеходната зона „Строгет“ кипеше от живот, магазините и кафенетата бяха пълни.

Той реши проблема с неизвестната вещ, като грабна първата книга, която му попадна пред очите, и я пъхна в дебел плик. Беше сигурен, че Касиопея го включва в играта с единствената цел да спечели малко време. В общи линии идеята не беше лоша. Много би желал да знае какво прави тя сега. От Коледа насам се бяха виждали няколко пъти, главно за да хапнат някъде и да поговорят, чуваха се по телефона и си разменяха имейли. Основна тема на разговорите им беше смъртта на Торвалдсен, която дълбоко ги беше разтърсила. Малоун все още не можеше да повярва, че приятеля му го няма. Всеки ден очакваше възрастният датчанин да влезе в книжарницата и да подхване някоя интересна тема. Продължаваше да страда, че си е отишъл с чувството, че е бил предаден.

— В Париж си постъпил правилно — каза му Касиопея. — И аз бих направила същото.

— Но Хенрик не мислеше така.

— Той не беше съвършен, Котън. Беше попаднал в дупка. Не мислеше и не желаеше да се вслушва в чуждо мнение. Залогът беше по-голям от обикновеното отмъщение. А ти просто нямаше друг избор.

— Аз го подведох.

Касиопея протегна ръка над масата и стисна пръстите му.

— Едно ще ти кажа — промълви тя. — Ако някога попадна в беда, бих искала да ме подведеш по същия начин.

Малоун продължаваше да крачи напред, а думите й звучаха в главата му. Нещата се повтаряха. Той напусна „Строгет“ и прекоси булеварда, задръстен от лъскавите ламарини на коли, автобуси и велосипеди. Пое по Радхуспладсен, един от многобройните оживени площади на Копенхаген. Очите му уловиха бронзовите тромпетисти на покрива, които беззвучно надуваха древните инструменти. Над тях се издигаше медната статуя на епископ Абсалон, който през 1157 г. беше издигнал крепост с високи стени на мястото на малкото рибарско селце. В далечния край на площада, зад друг оживен булевард, изплува паркът „Тиволи“.

Малоун стискаше в ръка дебелия плик, а беретата тежеше под сакото му. Тя беше служебното му оръжие, докато служеше в отряда „Магелан“. Беше я извадил от раницата под леглото си, в която бе прибрал още няколко вещи от онова време.

— Мисля, че си доста изнервен — каза му Касиопея в един студен мартенски ден, изправена пред книжарницата. И той наистина беше нервен.

— Никога не съм бил романтик.

— Така ли? Не знаех това — усмихна се тя. — Но за твой късмет аз съм романтичка.

Изглеждаше великолепно. Висока и стройна, с кожа с цвят на светъл махагон. Гъстата кестенява коса докосваше раменете й и ограждаше невероятно красивото лице с тънки вежди и решително вдигнати скули.

— Престани да се терзаеш, Котън.

Незнайно как беше усетила, че мисли за Торвалдсен.

— Ти си добър човек и Хенрик го знаеше.

— Закъснях с някакви си две минути.

— Но не си могъл да направиш нищо друго, нали?

Беше права. И въпреки това той не можеше да се отърси от терзанията. Беше я виждал всякаква — безпогрешна, твърда и решителна, но и дълбоко разколебана от конкретните обстоятелства. Когато ставаше уязвима, податлива на грешки, емоционална. За късмет той винаги беше наблизо. Както и тя, когато си разменяха ролите. Тя представляваше невероятна смесица от женственост и сила, но като всички живи хора имаше и своите моменти на слабост.

В съзнанието му изплува стройната й фигура, завързана за широка дъска с кърпа на лицето. Защо тя? Защо не той?

Карл Тан се настани в кабината на хеликоптера. Мисията му в Чунцин беше приключила.

Мразеше това място. Хълмистият район между устията на реките Шалин и Яндзъ беше плътно заселен. Тук живееха над трийсет милиона души. Център на империите Хан и Манчу, възникнали след нашествието на монголите. Преди сто години, по време на японската окупация, на това място се беше установила военновременната столица на страната. Днес тя представляваше живописна смесица от старото и новото — джамии, даоистки храмове, християнски църкви, комунистически паметници — горещо и влажно място, задръстено до хоризонта от небостъргачи.

Хеликоптерът се издигна над дебелия слой смог и с плавен завой пое на северозапад. Тан се беше освободил от своите сътрудници и от военните. През тази част от пътуването не се нуждаеше от шпиони. Сам щеше да свърши каквото трябваше.