Стив Берри - Гробницата на императора

Най-добре бе да пътува с влак.

В него никой не проверяваше пътниците.

А тя щеше да може да поспи.

Пред очите на Малоун се появи музеят, притиснат между дълга редица стари и нови сгради. По улиците на Антверпен нямаше почти никакво движение, добре осветените тротоари бяха безлюдни. Градът спеше. Малоун огледа високите прозорци с мраморни еркери с различна форма — квадратни, кръгли, правоъгълни. Всички бяха тъмни.

Той паркира колата две пресечки по-нататък и бавно тръгна обратно. Не знаеше какво да очаква. Как ли бе намислила да проникне Касиопея? Може би с взлом? Ако е така, едва ли би го направила оттук. Главният вход беше защитен от тежък железен портал с решетки на прозорчетата. Преди малко Стефани се обади да го информира, че е уредила алармената инсталация да бъде изключена. Близките й контакти с Европол и местната полиция очевидно действаха. Подобни разрешения можеха да издават само високопоставени служители в споменатите институции. Което беше още едно доказателство, че става въпрос за далеч по-важни неща от издирването на четиригодишно момченце.

Придържайки се плътно до сградите и по-далеч от стълбовете на уличното осветление, Малоун бавно стигна до ъгъла и надникна, надявайки се да засече Касиопея.

Но единственото, което видя, бяха трима мъже, които слизаха от спрял наблизо автомобил.

Направи му впечатление, че осветлението в купето не се включи при отварянето на вратите.

Колата беше спряла на петдесетина метра от входа на музея и от сравнително тъмното място, на което той беше намерил прикритие.

Мъжете безшумно приближиха железния портал и провериха дали е заключен.

— Отзад — каза на английски единият от тях. — Тя със сигурност вече е тук. За всеки случай вземете и оборудването.

Двамата му колеги се върнаха при колата и извадиха някакви продълговати кутии. После се присъединиха към онзи, който беше издал заповедта, и изчезнаха зад близкия ъгъл. Очевидно музеят имаше и заден вход. Малоун реши да мине от противоположната страна и пресече улицата.

Ни стоеше неподвижно. Двамата с Пау Уън се намираха отвъд градината на музея „Дрис ван Егмонд“. Преди малко бяха пристигнали в Антверпен с кола, която остана паркирана няколко пресечки по-нататък. Пау беше взел един от хората си, който в момента разузнаваше в мрака.

След броени секунди той се появи и шепнешком докладва:

— Близо до сградата стои жена, която очевидно се готви да проникне в нея. От другата страна на улицата се приближават трима мъже.

Пау се замисли само за миг, после прошепна:

— Дръж под око мъжете.

Сянката изчезна.

Бяха заели позиция на тясна уличка зад музея, която го отделяше от няколко жилищни сгради. Между нея и маркираната от тъмни храсти градина се виждаше малък, покрит с чакъл паркинг. Отвореният, обрасъл с бръшлян портал водеше към вътрешния двор. Ни направи опит да се концентрира, но не можеше да пропъди от съзнанието си ужасните картини. Пронизаните от стрели мъже. Пленникът, когото бяха застреляли в главата. Направи опит да се окуражи от факта, че отново е в атака. Пау помагаше, но поведението му беше все така съмнително.

На уличката се появиха три неясни сенки, натоварени с продълговати туби. Без да намаляват ход, те се вмъкнаха в задния двор.

— Вит се е върнала за лампата — прошепна Пау. — Но и Тан е тук.

— Откъде знаеш?

— Няма друго обяснение. Тези тримата са негови хора.

Миг по-късно от другия край на уличката изплува още една сянка. Висок мъж с широки рамене и празни ръце. Той също влезе в градината. Ни се нуждаеше от повече светлина, но луната се беше скрила зад облаците и всичко пред тях тънеше в непрогледен мрак.

— А този кой беше? — тихо попита той.

— Добър въпрос.

Подозренията на Малоун се потвърдиха. Тримата непознати бяха тук заради Касиопея. Двама от тях бяха с тясно прилепнали черни гащеризони. На главите си бяха надянали скиорски маски, ръцете им бяха скрити в ръкавици. Третият също носеше тъмно облекло, но то се състоеше от сако и панталони. По-нисък и по-широкоплещест, той очевидно ръководеше операцията. В ръцете си държеше някакъв уред, очите му не се отделяха от него.

Касиопея беше обект на електронно проследяване.

Дали тя знае това, запита се Малоун.

Ниският махна с ръка към двойната остъклена врата, от която се излизаше на малка тераса. Задната фасада на музея беше плътно обрасла с бръшлян. Когато тук са живели хора, терасата със сигурност е била много приятно място за отдих, помисли си Малоун. За разлика от главния вход тук решетки липсваха. Много интересно. Може би и това се дължеше на интервенцията на Стефани. Намесата на няколкото руснаци можеше наистина да направи чудеса.