Стив Берри - Гробницата на императора

— Цин Шъхуан успял да вгради легализма в обществения живот така, че той останал част от нашата култура до наши дни въпреки известни промени в концепцията. А оттук нататък ние с теб ще обсъждаме именно тези промени.

Което бяха сторили, дълго и обстойно.

— Изучавай Мао — посъветва го преподавателят. — Той беше най-съвременният легалист, отлично осъзнаващ страховете на народа от хаоса. Това беше основната причина за успеха и провала му.

Тан бе изпълнил този съвет.

Мао се беше борил за обединен и силен Китай точно като Цин Шъхуан. В социално отношение беше мечтал за създаването на егалитарно общество по марксистки модел, а в личен план се беше надявал да надскочи собствената си човешка смъртност, за да превърне революцията в необратим процес.

Първата цел беше постигната. Втората се оказа пълен провал.

А третата?

Тук отговор нямаше.

Изумително бе как Мао беше успял да се превърне в копие на Цин Шъхаун. И двамата наложили нов обществен ред, обединявайки страната след дълъг период на кървави междуособици, смазвайки всякакви опити за независимост. Те били и социални инженери, които проповядвали идеята за единен език, национална валута, ортодоксалност и лоялност. Страната била покрита с грандиозни строителни обекти. И двамата ненавиждали търговците и запушвали устите на интелектуалците. И двамата насърчавали култа към собствената си личност и измисляли нови титли за задоволяване на егото си. Цин искал да го наричат „Пръв император“, докато Мао предпочитал „Председател“. След смъртта им ги поставили в разкошни гробници и ги засипали с критики, но рамката на техните режими останала непокътната.

— Това не е случайно — бе казал преподавателят при един от последните им разговори. — Мао прекрасно разбирал Първия император. Ти също трябва да го постигнеш.

И Тан успя да го стори.

Никой от китайските лидери през XX век не беше постигнал всенародното преклонение, на което се беше радвал Мао. Той се бе превърнал в истински император. Нито едно правителствено постановление на ръководителите след него не можеше да се сравнява с неговата доктрина за „Небесното предопределение“.

Но времето на Мао бе отминало.

Придържайте се към политическите решения, предложени преди векове от великите умове на Китай. Това беше съветът на Конфуций към бъдещите поколения, но той изглеждаше напълно неизпълним.

Второ зайче едва ли щеше да се блъсне в пъна насред нивата.

Тан от своя страна беше твърд привърженик на Културната революция, проведена от Мао. В съответствие с нейните постулати беше престанал да използва традиционното си име Тан Карл, с фамилията отпред. Вместо това избра по-модерното звучене и то стана Карл Тан. Добре помнеше терора, на който „червените стражи“ бяха подложили страната. Те закриваха училища, хвърляха интелектуалците в затвора, забраниха книгоиздаването, затвориха манастири и храмове. Беше унищожено всичко, което напомняше за феодално-капиталистическото минало на Китай — обичаи, традиции, култура, старомодно мислене.

Загинаха милиони. Още повече милиони пострадаха.

Но въпреки това всенародната обич към Мао нарастваше, а държавата стана по-силна от всякога.

Погледна часовника си и отново напълни дробовете си със свеж въздух.

На устните му се появи усмивка.

Да става, каквото е писано.

Антверпен

Касиопея се насочи към задния вход на музея — същия, който беше използвала преди два дни. Откри името „Дрис ван Егмонд“ в хотела, докато прелистваше някаква брошура с културните забележителности на града и се чудеше къде да скрие лампата. В неговите зали бяха изложени колекции на холандското, френското и фламандското изкуство, но вниманието й беше привлечено от Китайския будоар на третия етаж.

Надяваше се, че никой не бе открил присъствието на лампата.

Размина се с няколко двойки и вглъбени в себе си минувачи, но не забеляза нито опашка след себе си, нито подозрителни типове, които да се мотаят около музея. Витрините на затворените магазини бяха облепени с крещящи реклами, но тя беше толкова съсредоточена, че изобщо не ги забелязваше. Трябваше да прибере лампата, а после да се свърже със Соколов с помощта на семейна двойка, която беше преживяла ужаса да изгуби детето си и с готовност бе приела да препрати всеки кодиран имейл, пристигнал на електронната им поща от Белгия.

В същото време тя продължаваше да се пита какво се бе случило с Малоун. Виктор твърдеше, че няма информация от Копенхаген, но думите на човек като него не означаваха нищо. Може би трябваше да отскочи до Дания веднага след като приключи изпълнението на задачата си. Котън щеше да й помогне да реши какво да прави в бъдеще.