Стив Берри - Гробницата на императора

Преди пет хиляди години крайбрежните жители добивали сол от вряла морска вода. Но със завладяването на все по-големи части от сушата солта се превръщала във все по-рядка стока. Тя имала ключово значение за оцеляването им като хранителна добавка и консервант, но се намирала все по-трудно. Транспортирането й на стотици и хиляди километри се превръщало в огромна пречка. Проблемът бил решен след откриването на множество солени извори, пръснати на много места из страната.

Според оцелелите документи първият от тях бил намерен именно в този район при управлението на Първия император. Отначало изворите били разкопавани и разширявани на ръка, но по-късно тази дейност била механизирана с помощта на сондажите. Първите сонди имали свредели от тежко желязо, а тръбите и кулите им били изработени от бамбук. Работниците стояли на дървена платформа във формата на люлка, издигната на метър над земята. С всяко люшкане дъното й натрошавало камъните. Работата напредвала бавно, сантиметър по сантиметър. Някои историци твърдят, че действието й било заимствано от ръчните мелници, който превръщали ориза в брашно.

Постепенно техниката се усъвършенствала благодарение на редица открития, които се използват дори и в наши дни. Най-вече по отношение на хлътването и укрепването на сондажите чрез използването на специални инструменти. По времето на Цин Шъхуан 100-метровите сондажи били често срещано явление. Тази технология станала известна на останалия свят цели две хилядолетия по-късно. През XI век в Китай имало изобилие от сондажи с дълбочина 400 метра. Американските сонди достигнали 500-те метра чак през XIX век, но по това време китайците отдавна били надминали 1000-метровата граница.

Първите изобретатели, които копаели кладенци за извличане на сол, открили и още нещо. На повърхността на земята бликнала леснозапалима субстанция без миризма. Природен газ. Китайците бързо се научили как да го изгарят с цел да пресушават по-бързо солените кладенци и да извличат солта. А после открили и нефта.

Тинестата субстанция — мазна и лепкава като месния сок , както я описал един съвременник на откритието, бликала от по-дълбоки кладенци. В началото зеленикавочерната течност била пълна загадка, но скоро станало ясно, че тя може да гори с траен и ярък пламък. Освен това била отлична смазка за колелата на каруците. Нефтът започнал да се използва от императорите за захранване на лампите в техните палати и гробници. А не след дълго станало ясно, че той може да се използва и като мощно огнено оръжие срещу враговете им.

Тан с уважение поклати глава.

В хода на усъвършенстването на сондажната техника хората се научили да търсят най-подходящите места за тази дейност, като по този начин положили основите на науката геология. Те търсели солените отлагания по скалните отломки на повърхността, използвали обонянието си, за да надушат типичната миризма на саламура. Постепенно открили, че жълтеникавият пясъчник означавал залежи от сол с високо съдържание на железен хлорид, докато черният сочел за наличието на водороден сулфид. Разбира се, те нямали представа за химическия състав на почвата, но намерили ефективен начин да определят онова, от което се нуждаели.

Неговото министерство беше извършило задълбочено историческо проучване на китайските солни сондажи. Колкото и невероятно да звучи, през последните две хилядолетия в страната били извършени близо 130 000 сондажа, а няколкостотин от тях били по време на управлението на Първия император.

Един от тях се намираше само на четвърт километър от тук.

— Откъде знаеш това? — беше попитал той.

Несговорчивият геохимик Дзин Джао упорито отказваше да му сътрудничи и той в крайна сметка заповяда да го арестуват.

— Нищо не знам, министре. Това е само една теория.

До болка познато оправдание.

— То е повече от теория. Искам да знам всичко.

Затворникът отказа да говори. Тан направи знак на войника, който стоеше в ъгъла на стаята. Той пристъпи напред, вдигна Джао от стола и му нанесе два силни удара в корема. Въздухът шумно излетя от дробовете на по-възрастния човек, който рухна на пода и притисна ръце към корема си.

Лекото кимване от негова страна означаваше, че двата удара са достатъчни.

Джао се бореше да си поеме дъх.

— Говори — прикани го Тан. — В противен случай ще стане още по-лошо.

— Не ме бийте повече — рече Джао. — Моля ви!