Стив Берри - Гробницата на императора

Зад гърба на Ни се разнесе шум и той моментално потърси укритие зад близката каменна саксия. В следващия миг екна продължителен автоматичен залп. Няколко куршума попаднаха в огромното стъклено кълбо на аквариума, който се пръсна и от него рукнаха потоци вода, сред които се мятаха златните рибки.

Ни не познаваше вътрешното разположение на къщата, но вратата на изложбената зала тъмнееше на десетина метра от него. Ако успееше да стигне до там, може би щеше да има шанс да се измъкне през някой прозорец. Но само след секунда надеждата му за спасение се изпари. На крачка от него изскочи един от нападателите и насочи автомата си в гърдите му.

Двамата му колеги отзад и убитият на плочите попълваха бройката. От Пау и охранителите му нямаше следа.

— Стани! — заповяда на китайски въоръженият мъж. — Остави пистолета на земята!

В същия момент от къщата се появиха и другите двама.

Ни положи глока на плочите и се изправи. На няколко крачки от него златните рибки отчаяно пляскаха по мокрите камъни. Ни разбираше какъв ужас изпитваха, тъй като самият той имаше затруднение с дишането. Огледа нападателите. Всичките бяха китайци, силни и жилави. Вероятно наемници. Самият той беше използвал услугите на няколко хиляди като тях, разпръснати из цял Китай.

— Убихте ли Пау?

— Ти си пръв — поклати глава един от мъжете.

Във въздуха се разнесе странно двойно свистене, последвано от глухия тътен на стрели, проникващи в жива плът. Двама от нападателите опулено гледаха стрелите, които ги бяха пронизали и стърчаха от гърдите им. После, без дори да успеят да си поемат въздух, телата им се строполиха. Автоматите им издрънчаха на плочите. В другия край на двора изскочиха трима мъже в сиви гащеризони, които насочиха заредените си лъкове към последния нападател.

— Може би ще успееш да застреляш един от тях, а дори двама или всичките — разнесе се сякаш от нищото гробовният глас на Пау. — Но няма как да ни спреш.

Мъжът светкавично прецени шансовете си и наведе оръжието към земята. Не искаше да умре. Пау и четвъртият охранител излязоха от изложбената зала. Двама от останалите обезоръжиха нападателя и го отведоха с готови за стрелба лъкове.

— Май беше готов да ме хвърлиш на вълците, а? — изкрещя извън себе си Ни.

— Всеки капан се нуждае от стръв, министре — спокойно отвърна Пау.

Бесен, Ни се наведе да вдигне пистолета си. Пау не му обърна внимание и направи знак на хората си. Двама от тях оставиха лъковете, събраха златните рибки и изчезнаха във вътрешността на къщата.

— Отглеждам ги от самото им раждане — промърмори Пау. — Дано оцелеят след този стрес.

— Изобщо даваш ли си сметка какво се случи току-що? — неистово изкрещя Ни. — Тези хора дойдоха тук, за да ме ликвидират!

— Мисля, че го споменах като възможност малко преди появата им — все така спокойно отвърна Пау. — Но продължавам да мисля, че Тан ги е изпратил да убият и двама ни.

Ни усети парливия вкус на адреналин в устата си. Сърцето му блъскаше като парен чук.

— Искам да се прибера у дома — промълви той.

— Ами лампата? — изгледа го Пау. — Нали дойде за нея?

— Тя не е толкова важна, колкото онова, което ме чака в Китай.

— Не бъди толкова сигурен. Мисля, че тук се намират отговорите, които търсиш. А аз знам как да ги получа.

Провинция Гансу, Китай

3:20 ч.

Тан остана сам. Хеликоптерът отлетя да зареди гориво на едно летище, което се намираше на петдесет километра в южна посока. След четири часа той щеше да има нужда от пълни резервоари, за да приключи с Лев Соколов.

Сглобяемите жилища на сондьорите се намираха на четвърт километър от сондажната кула и началникът му предложи караваната си. Вътре беше подредено. Котлонът и хладилникът светеха от чистота, до микровълновата печка бяха подредени няколко пластмасови чинии. Не беше свикнал да почива в подобни условия, но за следващите няколко часа те бяха напълно приемливи. Не му се спеше. Кратката дрямка по време на полета от музея беше свършила добра работа. С удоволствие остана сам, давайки си ясна сметка, че всичко, което го заобикаляше, някога е било важна част от Първата империя на Цин Шъхуан.

Постиженията на предците му преди толкова много време все още му се струваха невероятни. Те бяха изобретили чадъра, сеизмографа, колелото, порцелана, парната машина, хвърчилото, картите за игра, рибарската въдица, дори алкохола. Но не бяха открили солта. Това беше най-смайващият им пропуск.