Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Полин е в кабинета си — добави Даниълс. — Канеше се да излиза, но аз я помолих да те изчака.

Дейвис се изправи и тя го последва. Президентът гледаше в краката си. Лицето му беше мрачно.

— Направете всичко възможно да откриете Стефани — промълви той. — Не ме интересува как. Лъжете, крадете, но я доведете жива и здрава!

Касиопея и Едуин Дейвис влязоха в кабинета на Първата дама. Полин Даниълс стана от бюрото и сърдечно ги поздрави. После затвори вратата и ги настани на двете кресла срещу бюрото. Касиопея преодоля чувството си, че е излишна в тази стая.

— Довечера ще организираме един разговор по вашия телефон — решително започна тя. — Научихме, че мисис Кейзър ще присъства на някакво събитие и няма да се прибере преди осем и половина. Имате достатъчно време да запаметите текста, който ще ви изпратя по-късно, а после да го възпроизведете със свои думи. Едуин ще остане при вас, а аз ще бъда от другия край на линията.

Първата дама хвърли кос поглед към Дейвис и промълви:

— Съжалявам. Нямах представа, че ще стигнем дотук.

— Вината не е твоя.

— Но Дани мисли, че съм го предала.

— Каза ли го? — вдигна вежди Дейвис.

— Не. На практика не пророни нито дума, което бе достатъчно красноречиво. — Жената тъжно поклати глава. — Имам чувството, че го убивам…

— Сега не е време за подобни разговори — намеси се с делови тон Касиопея.

— Но не изпитвате съчувствие към нас, нали?

— Животът на една жена е заложен на карта.

— Вече разбрах — кимна Първата дама. — Стефани Нел. Познавате ли я?

— Тя е моя приятелка.

— Още не мога да повярвам! Двете с Шърли си говорим за толкова много неща! В същото време аз изобщо не съм в течение на ставащото тук. Вероятно вече сте наясно, че ние със съпруга ми водим съвсем отделен живот. Случайно дочух за предстоящата му визита в Ню Йорк, но не обърнах внимание. Помислих си, че е поредното кратко пътуване, което ще бъде обявено в последния момент.

Тези думи бяха изречени с умолителен тон.

— Каква глупачка съм била — горчиво добави по-възрастната жена.

Касиопея беше на същото мнение, но не каза нищо. Дейвис също мълчеше.

— Предполагам, че Едуин вече ви е обяснил за какво става въпрос. Между нас никога не е имало нищо, от което да се срамуваме.

— Да, знам.

Измъчена усмивка разтегли устните на Полин.

— Не знам как е при вас, мис Вит, но за мен това е нещо съвсем ново. Просто не знам какво да правя.

— Кажете истината. Докрай.

Касиопея замълча за момент, очаквайки другите да вникнат в посланието й.

— Предполагам, че вече е крайно време двамата с Дани да си поговорим за Мери. Отдавна не сме го правили.

— Направете го. Но в момента двама от най-близките ми хора се намират в опасност и имаме нужда от помощта ви. — Касиопея стана от мястото си. — Заминавам за Фредериксбърг. Около седем ще звънна на Едуин, за да му продиктувам текста.

Тръгна към вратата, но на половината път спря и се обърна. Сети за още нещо, което беше убягнало от вниманието на Първата дама и на Дейвис.

— Веднъж съпругът ви ми каза следното: „Не режи опашката на кучето сантиметър по сантиметър. То така и така ще вие, затова я отрежи наведнъж цялата“. Препоръчвам и на двама ви да се вслушате в този съвет.

Бат, Северна Каролина

Бащата на Хейл отново говореше интересни неща.

— Джеймс Гарфийлд е единственият действащ член на Камарата на представителите, който е избран за президент на САЩ. Преди да се настани в Белия дом, той бил конгресмен в продължение на осемнайсет години.

Вече беше разказал на сина си за убийствата на Линкълн и Маккинли, но за пръв път споменаваше онова, което се беше случило междувременно.

— Генерал-майор Гарфийлд напуснал военната служба в разгара на Гражданската война през хиляда осемстотин шейсет и трета, тъй като бил избран за член на Конгреса. Бил един от най-яростните ни противници и настойчиво съветвал Линкълн да ни изправи пред съда.

— Но ние сме помагали и на Юга, нали?

— Точно така — кимна баща му. — Нямаше как да ги изоставим.

После се закашля, което все по-често му се случваше напоследък. Вече наближаваше осемдесет. В продължение на шейсет от тези години беше пушил и пил и сега плащаше цената. Знаеше, че не му остава много и се беше погрижил за всичко. Адвокатите му бяха уточнили и подновили всички клаузи на завещанието му, а децата му бяха инструктирани какво трябва да правят след неговата смърт. Всяко едно от тях беше щедро осигурено, както можеше да се очаква от патриарха на фамилията. А Куентин бе удостоен с една допълнителна привилегия, която само един от наследниците можеше да получи.