Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Тя е на линия, сър — докладва той.

Хейл вдигна слушалката на стационарния си телефон, който се проверяваше денонощно срещу евентуално подслушване.

— Какво има, Андреа?

— Уайът е в Бостън. Задържало го лошото време. Самолетът му е върнат обратно на терминала. Казаха ми, че ще излети най-рано след два часа. Предполагам, че твоят човек вече е на път.

— Да, замина.

— Това означава, че ще пристигне пръв въпреки по-дългия маршрут. Остава му да се добере до форта и да чака. Както виждаш, Куентин, опитвам се да помогна.

— Май е нещо ново за теб, а?

Карбонел се засмя.

— Поверих изпълнението на Нокс — каза Хейл. — Той е добър и ще свърши работа. Но искам от теб да ми кажеш нещо друго: имаш ли шпионин в компанията?

— Предлагам да ти отговоря, след като видим как ще се справи твоят боцман.

— Добре. Мога да изчакам още няколко часа. Но после държа да получа отговор.

— Надявам се, че ще се погрижиш и за останалото, Куентин. И то веднага след като се сдобиеш с двете липсващи страници и възстановиш валидността на разрешителните.

Жената насреща имаше предвид убийството на Стефани Нел.

— Не можеш да я освободиш — добави тя.

Наистина не можеше. Но май беше време да й напомни, че има и втори участник в нейната игра.

— Ще го обсъдим, след като отговориш на въпроса ми — рече той.

Нетърпението на Уайът нарастваше. Над бостънското летище продължаваше да вали като из ведро. Току-що обявиха, че дъждовният фронт ще отмине след около час и полетите ще бъдат възобновени веднага. Което означаваше, че ще се добере до острова едва на мръкване.

Всъщност нямаше голямо значение. Онова, което се криеше там цели 175 години, можеше да почака още няколко часа.

Джиесемът в джоба му завибрира. Беше го включил в мига, в който се бе озовал обратно в терминала. Апарат с вградена СИМ карта за еднократна употреба, закупен предишния ден в Ню Йорк. Само един човек знаеше номера.

— Разбрах, че времето е ужасно — каза Андреа Карбонел.

— Хич не го бива.

— Току-що бях на среща в Белия дом. Президентът знае всичко за теб.

Нищо чудно, нали Малоун го беше засякъл?

— За мой късмет пътувам под чуждо име — сниши глас той и потърси укритие зад една от бетонните колони.

— Но ЦРУ и АНС не знаят нищо — успокои го Карбонел. — Малоун е изтрил файла с ключа от своята електронна поща, а датският му сървър не поддържа бекъп. Но на практика той не разполага с колелото.

— Успя ли да го залепиш?

— Защо да го правя, нали имам теб?

— А за какво се обаждаш?

— Помислих си, че ще е добре да знаеш в какво положение се намираш. Пътят до финиша все още е свободен пред теб въпреки разследването на Белия дом.

Кой ли ще ти повярва, помисли си той. Нищо не става толкова лесно.

— Друго?

— Желая ти успех.

Без да отговаря, Уайът прекъсна връзката.

Халифакс, Нова Скотия

Колата на Малоун навлезе в чертите на градчето Махоун Бей, основано през 1754 г. според табелата вдясно от пътя. То се намираше на брега на залива със същото име и представляваше лабиринт от тесни улички с викториански сгради, над които доминираха камбанариите на три църкви. Малкото пристанище, задръстено от яхти и платноходки, бе обляно от слабите лъчи на следобедното слънце. Въздухът беше хладен и приятен.

Преди да се приземят на няколко километра южно от града, бяха прелетели над широкия, изпъстрен с острови залив. Гледан от въздуха, Поу Айланд се оказа голям къс скала, покрита с букови и смърчови горички. Брегът, на който стърчеше полуразрушената крепост, беше каменист, изпъстрен с варовикови шисти. Малоун си отбеляза няколко места, позволяващи достъп откъм морето. После видя птиците. Хиляди птици, които гнездяха в стените, по скалите и сред дърветата. Чайки, гларуси, сипки и скални лястовици — бяха толкова много, че на места скриваха земята.

Паркира на малък площад, изпълнен с кафенета, магазини и художествени галерии. Повечето от тях бяха отворени, въпреки че беше неделя. Вниманието му беше привлечено от пекарна и пазар за зеленчуци и плодове зад нея. Реши да се запаси с храна, тъй като нямаше представа колко време щеше да остане на острова.

Сградите се спускаха полегато към залива зад огромните скални късове, които защитаваха градчето от приливните вълни. Оказа се, че на пристанището могат да се наемат всякакви лодки, включително каяци, моторници и платноходки. Разбира се, за неговите цели най-подходяща беше мощна и стабилна моторница. Разстоянието до Поу Айланд по вода беше около шест морски мили. Беше готов да се възползва и от всякаква информация от страна на местните. Затова реши, че преди да потегли, трябва да направи някои проучвания.