Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Бостик — повтори унило Фин, изпитвайки огромно чувство на вина, че е причинил смъртта му. Трябваше да се вслуша по-внимателно в думите на бившето ченге. — Още един човек, когото ти уби без никаква причина! И заслужаваше ли си? За няколко стотина хиляди? Или дори за милион? Толкова си жалък!

Гневът бе обсебил Фин тъй силно, а Макгуайър се оказа прекалено бърз, че пленникът дори не забеляза приближаването на удара. Сякаш изневиделица, огромният юмрук на Макгуайър се стовари върху носа му и Фин чу счупването на хрущяла. Миг по-късно лицето му се обагри с кръв.

Докато Фин разбере какво става, Макгуайър вече бе седнал самодоволно на стола и го наблюдаваше. После разгледа кокалчетата на ръката си и въздъхна:

— Виж какво, Фин, никак не ми е приятно да ти причинявам болка! Изглеждаш ми свестен, така че, моля те, не ме карай пак да го правя! Не може да си чак толкова глупав, та да си въобразяваш, че става въпрос само за някакъв си милион, пък ако ще и за няколко милиона! Освен това не забравяй, че не аз въвлякох Бостик в тази работа! Ти сам го направи. Що се отнася до Натали, пак ти повтарям, че нямам нищо общо със смъртта й!

— Не ти вярвам!

— Въобще не ми пука дали ми вярваш! Единственото, за което ми пука, е онова, което можеш да ми кажеш. Дай сега да се върнем към онзи списък! — Потупа листите в скута си. — Кой знае още за тях?

— Мамицата ти мръсна! — изрече предизвикателно Фин.

— Грешен отговор! — отбеляза спокойно Макгуайър.

После, със същата безстрастност, протегна ръка, докопа кутрето на лявата му ръка и брутално го обърна назад.

Фин чу счупването на костта, а веднага след това през цялото му тяло премина влудяваща болка.

— Никой! Никой друг не знае!

— Никой ли? — приведе се отново Макгуайър, готов да скочи. Сакото му се разтвори леко и Фин забеляза пистолета в кобура под мишницата му. И внезапно осъзна, че може би вече е подписал собствената си смъртна присъда.

— Засега абсолютно никой. Но направих копия и ги оставих в един сейф! Ако умра, все някой накрая ще ги открие!

— Къде са? — изръмжа Макгуайър.

— Мога да отида и да ти ги донеса. От банката изискват фотографска идентификация, разполагат със снимката ми, за да удостоверят, че съм аз. Дори и сега да ти дам ключа, пак няма да можеш да влезеш, а те веднага ще викнат ченгетата!

— Ясно! Значи си имаме проблем — отбеляза Макгуайър, замисли се и допълни: — Ето какво ти предлагам! Защо не вземеш да ми кажеш името на банката, а аз ще поръчам на някого да провери?

Болката, причинявана от счупеното му кутре, бе жестока, ала мозъкът му като че ли вече отказваше да я регистрира. Беше достигнал точката отвъд нея, когато единственото, върху което съзнанието му държеше да се фокусира, бе собственото му оцеляване. Огледа внимателно човека срещу себе си и разбра, че си има работа с напълно безскрупулен тип. Налагаше се да открие човек, с когото да се спазари — някой, който ще помисли добре, преди да изпрати куршум в главата му.

Огледа се и се постара да фокусира погледа си върху сенките, които кръжаха зад Макгуайър.

— Ще ти кажа името на банката, но първо искам да разговарям с Престън. Къде е той? Тук ли е?

— И какво те кара да мислиш, че Холанд има пръст във всичко това?

Фин събра кураж и изрече високомерно:

— О, я стига! Всички знаем, че Престън е твой адвокат! Освен това е имал любовна връзка с Натали! Той единствен знаеше, че ще ходя в офиса, за да взема списъка. Къде е сега? Зад теб ли е?

Макгуайър се почеса по главата, сякаш обмисляше какво да направи. После се приведе напред и рече:

— Хиляди извинения, но сгафи за втори път!

Сграбчи безименния му пръст и го скърши като тънко клонче.

Фин се разпищя от болка. Писъкът му изпълни цялото помещение и отекна в стените. В отговор Макгуайър изрева точно пред очите му.

— Ето, виждаш ли? Никой няма да те чуе! — После сви юмрук и го цапардоса в устата, но толкова силно, че едва не го събори от стола. — Пораздвижи малко този мозък, Фин! Оттук нататък може да става само по-зле!

Фин усети струйката кръв, стичаща се от устата му към брадичката. Металният вкус го изпълни с още по-голям ужас. Наложи си да впрегне цялата си воля, за да не се пречупи. Ако изобщо имаше шанс да оцелее, трябваше да държи на своето. И на всяка цена да накара Престън да се покаже! Очите му се насълзиха, но той преглътна страха и попита дрезгаво:

— Той тук ли е? Няма ли смелостта поне да застане срещу мен?

— Кажи ми онова, което искам да знам, Фин, а после можем спокойно да сложим край на тази жалка пиеса, която се опитваш да ни играеш! — заяви Тони Макгуайър, макар погледът му да подсказваше, че по-скоро би предпочел играта да продължи.