Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Мамка ти, Макгуайър! — изплю Фин.

— О, не, Фин! За твое добро е повече да не се опитваш да ме вбесяваш!

— Не и докато не говоря с Престън! — извика Фин. — Искам да видя проклетите му очи, докато ми разказва как е убил Натали!

— Това няма да стане, Фин! Ще стане само това, че ще продължим да се въртим в затворен кръг, а аз ще продължавам да ти причинявам болка, докато ти не ми кажеш онова, което искам да знам!

— Е, в такъв случай прави онова, което си решил да направиш! — извика Фин с последните му останали сили. — Защото аз няма да проговоря, докато Престън не излезе от сенките там! — Продължаваше да си самовнушава, че ако успее да въвлече Престън в разпита, все ще измисли как да се измъкне от това положение.

— Както желаеш! — сви рамене Макгуайър и пак протегна ръка. Този път докопа средния пръст на лявата му ръка, обърна го назад и спря, точно преди момента на счупването. Ухили се, сведе поглед и отсече: — Последна възможност!

— Мамка ти! — едва не се задави с думите Фин, опитвайки се да събере последни сили, за да изтърпи онова, което следваше.

Макгуайър натисна пръста назад и той се пречупи, а Фин отново се разпищя. Вече започваше да се пита още колко ще може да издържи.

— Престън! Излез, копеле мръсно! Дай да ти видя лицето!

— Откажи се, Фин! — рече Макгуайър. — Толкова ли държиш да рискуваш с четвърти пръст?

— Престън!

Писъците на пленника започнаха да се преливат с разтърсващите тялото му хлипания на болка и изтощение. За части от секундата единственият звук, който се чуваше в стаята, бе опитът му да си поеме дъх.

И после, точно когато Фин вече се питаше дали не е най-добре да се предаде, един от силуетите зад гърба на Макгуайър заговори:

— Не Престън уби Натали, Фин! Аз я убих!

Фин веднага позна гласа, но в първия момент си помисли, че халюцинира.

В тунела беше тясно, влажно и студено. Водеше Козловски, приведен на две, придвижващ бавно яките си крака, осветявайки с фенерчето си всяко ъгълче от каменните стени.

Тунелът се оказа доста по-дълъг, отколкото бяха очаквали. Флеърти пълзеше зад Козловски и не виждаше почти нищо. На определени интервали протягаше ръка, за да докосне сакото на партньора си, за да се увери, че не се е изгубила. Забеляза, че ръката на Лоринг се отъркваше периодично в бедрата й или някъде около кръста. Това я накара да си спомни за Джанет Рийд — младата жена с тенис ракетата, която бе зърнала в кабинета на Лоринг, и се запита дали прокурорът не прекалява малко в опита си да се ориентира в мрака. Но реши, че в този момент не си струва да мисли за подобни неща — имаше далеч по-важни грижи.

Не можеше да спре да мисли за Фин, а от представата за онова, което може би той преживяваше в момента, я втрисаше. Трябваше да се вслуша в думите му! Трябваше да му повярва! Толкова се притесняваше да не би личните й чувства да я направят пристрастна към Фин, че накрая се поддаде на предубеждението си срещу него. „Моля те, господи, запази го жив!“ — замоли се мислено тя.

Внезапно Козловски се закова на място и прошепна:

— Стигнахме!

Флеърти вдигна глава. На тавана, точно пред очите на сержанта, в гранита бе изрязан квадрат от стомана и дърво, подобно на люк в стар кораб.

Сержантът премести лъча на фенерчето към лицата на двамата си колеги.

— Готови ли сме?

— По-готови от това накъде! — обади се прокурорът.

Козловски го погледна. Лоринг му се стори мъничко пребледнял, но поне държеше в готовност пистолета си.

— Добре — обади се лейтенантът. — Ти, Коз, повдигни вратичката, а аз съм веднага след теб с пистолета — в случай че някой вече ни очаква!

Козловски приклекна под люка. Височината на тунела беше не повече от метър и тридесет, така че единственото, което той трябваше да стори, бе да напъне крака и да издигне вратата върху плещите си. Така на Линда щеше да й остане достатъчно място за маневриране. Сержантът подпря ръце върху ръждясалите стоманени връзки на вратичката, които я придържаха, пое си дълбоко дъх и изстреля нагоре цялата тежест на тялото си.

Веднага щом вратичката се повдигна, Флеърти надникна в отвора, а дулото на заредения й пистолет проследи пътя на лъча на фенерчето.

— Чисто е! — прошепна тя.

Изнизаха се един след друг, за да се озоват в малка и тъмна стая. До стените около тях се издигаха камари със стари метални шкафчета и бюра. Очевидно стаята наистина служеше за склад и бе пълна с боклуци, които надали щяха да зърнат повече светлината на деня.