Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Когато отвори очи, с периферното си зрение зърна как едрата ръка на мъжа се насочва яростно към него и той се сниши, за да избегне удара.

Когато отново го погледна, констатира, че мъжът не само не е мъртъв, а е и много ядосан. Силата на ръката му се бе оказала напълно достатъчна, за да отклони дулото от брадичката му, преди пистолетът да се задейства автоматично. Така, вместо да пробие долната част на челюстта му и да се забие право в мозъка му, куршумът бе отнесъл само бузата и ухото му, оголвайки костта му.

Мъжът продължаваше да размахва гневно юмрук и Козловски беше принуден да го обездвижи. Докато ръката на пазача минаваше над главата му, той се сниши и заби глава право в слънчевия му сплит. И когато онзи се преви на две от болка, Козловски отново замахна с глава и го цапардоса челно в брадичката.

Пазачът се свлече в безсъзнание.

Детективът потърка зачервеното си от ударите чело и прескочи перилата, за да провери дали човекът все още диша. Дишаше. „Слава на бога и за малките чудеса!“ — каза си той. Въобще не му се мислеше за бумащината, с която щяха да го залеят. Извади белезниците и тъкмо оковаваше ръцете на пазача към перилата, когато по дървената пътека към него притичаха Флеърти и Лоринг.

— Какво стана?! — извика лейтенантът.

— Благодаря за загрижеността, лейтенант! Добре съм! — ухили й се сержантът.

— Господи! — изпищя тя и се загледа в пръските кръв по лицето на партньора си.

— Няма проблеми. Кръвта е негова.

— Като че ли не трябваше да те оставям сам!

— О, я стига! — махна с ръка Козловски.

— Детективи! — прекъсна ги прокурорът. — Предлагам ви да си довършите спора по-късно!

— Прав е — рече Козловски. — Нищо чудно да са чули и изстрела!

Тримата хукнаха по вълнолома и стигнаха до тясната брегова ивица в задния край на форт „Независимост“. Вървейки покрай стената, накрая достигнаха до ръждясала желязна врата.

— Това трябва да е — рече тихо Флеърти.

Козловски плъзна ръка по ръбовете й:

— Доколкото виждам, не е заключена. — После подпъхна пръсти под стоманената ключалка и дръпна. Вратата се помръдна лекичко, но почти веднага след това ключалката се върна на място и едва не отнесе пръстите на сержанта. — Мамка му, тежичка е! — отбеляза той. — Май трябва да го направим всички заедно!

Тримата дръпнаха задружно.

Масивната желязна порта изскърца и се отвори достатъчно, за да разкрие зад себе си тунел, който се оказала далеч по-тесен, отколкото предполагаха размерите на вратата.

— Как се добра до тези имена, Фин?

Макгуайър продължаваше да седи, приведен към него. Фин се запита дали и Престън не е в стаята. Не че вече имаше някакво значение.

Замисли се, опитвайки се да се концентрира върху въпроса на своя мъчител. Сякаш беше преди цяла вечност, когато двамата с Бостик съставиха този списък. Мъглата в мозъка му затрудняваше всички опити да си спомни как въобще бе започнало всичко това. Накрая изфъфли:

— Бяха при бележките по делото. Или поне три от тях. Реших, че ще бъдат добри свидетели.

— Добри свидетели ли?! — не го разбра Макгуайър. — За какво говориш, по дяволите? В чии бележки са били тези имена?

Главата на Фин се килна леко встрани, сякаш беше пиян. Всъщност, точно така се чувстваше.

— В бележките на Натали. — Самото споменаване на името й беше достатъчно, за да го върне в реалността. Вдигна поглед към Макгуайър. Апатията му бе заменена от отявлена враждебност. — Защо?

Макгуайър явно се стресна от рязката промяна в поведението му. Отдръпна се леко назад, предоставяйки му известно свободно пространство, и попита:

— Какво защо?

— Защо трябваше да убиваш Натали?

Омразата, която лъхаше от този въпрос, беше толкова силна, че хвана Макгуайър напълно неподготвен.

— Не съм я убивал аз.

Без да свежда очите си от него, Фин просъска:

— Тогава кой? Престън ли?

Присви очи и изчака да види реакцията на Макгуайър. Той дори не примигна. Но в сенките зад гърба му се забеляза някакво раздвижване. След няколко секунди Макгуайър се усмихна — с тънка, злобна усмивка, излъчваща недвусмислено чувство на превъзходство, което Фин изобщо не беше долавял до този момент. Стана ясно, че го е подценявал, при това много.

— Фин, нямам представа за какво говориш — изрече той. — Освен това смятам, че се отклоняваме от основната тема. Тук аз задавам въпросите, а ти трябва да отговаряш! При това бързичко! Ако се наложи, ще прибягна и до малко мотивация, но честно да ти кажа, съветвам те да не се стига дотам! — Направи пауза, погледна отново списъка и допълни: — Доколкото успях да схвана, някои от имената си открил в бележките на Натали Колдуел. Ами останалите? И каква е ролята на Бостик във всичко това?