Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Тай каза, че стаята, където провеждат разпитите, се намира на петдесет крачки вдясно от тази — напомни им прокурорът.

— Да тръгваме! — кимна Флеърти.

— Но Тай ни предупреди да изчакаме сигнала му! — спря я Лоринг.

— Ти с всичкия ли си? — просъска Линда. — Нищо чудно точно в момента да убиват Фин! Дори не можем да бъдем сигурни, че Макклуън е проникнал в Замъка! Не можем да си позволим да чакаме!

— Виж какво, ако сега се втурнем там, без да имаме ни най-малка представа срещу кого сме изправени, рискуваме да бъдем избити като мухи! Включително и господин Фин! — не се предаваше Лоринг. — Повярвай ми, най-добре е да изчакаме сигнала на Макклуън!

— Абе, ти луд ли си?! Вече сме тук, но ще си седим и няма да предприемем нищо, така ли?! Коз, кажи на този задник, че трябва да нахлуем веднага!

— Нищо подобно, лейтенант. Смятам, че прокурорът е напълно прав! Най-разумното за момента е да изчакаме Макклуън да си свърши своята част от работата!

— И какво? Ще седим и ще чакаме?!

— Да, ще изчакаме. Но само още пет минути!

Тежките метални порти на форт „Независимост“ бяха почти затворени. Само тясната пролука между тях подсказваше, че не са заключени. Тай вдигна глава към върха — над него се извисяваха шестметрови каменни стени, зловещо сливащи се с нощния мрак.

Вътре беше тъмно като в рог — или поне така изглеждаше на пръв поглед. Единствените прозорци в Замъка бяха тесните амбразури към морето, предназначени да помогнат на войниците вътре да стрелят по всеки вражески морски съд, осмелил се да навлезе в Бостънското пристанище. Близо до портите нямаше никакви отворя, така че измина доста време, докато очите на Тай се адаптират към мрака. А дори и след това се оказа толкова тъмно, че едва успя да различи очертанията на широкия коридор във вътрешността на форта.

Не че посоките не му бяха известни — до болка бе запознат с тях. Срамуваше се колко пъти преди бе идвал в Замъка. Срамуваше се заради болката и срама, които бе предизвиквал в този каменен лабиринт. Картините от миналото му напомняха, че тогава не бе разполагал с кой знае колко възможности за избор в живота си. Освен това повечето, ако не и всички от хората, които бе измъчвал, се бяха присъединили към играта напълно доброволно. И тъй като обикновените граждани, хванати по някаква случайност в мрежата на организираната престъпност, по принцип се поддаваха на заплахите много преди пътешествието до Замъка, това конкретно място се пазеше преди всичко за членове на конкурентни банди или за онези от своите, по една или друга причина заподозрени в предателство.

Тръгна тихо по дългия коридор, без да отлепва гръб от каменните стени. Зави два пъти. Когато стигна до третия ъгъл, забеляза тънка светлинка, процеждаща се през тесния процеп под вратата вляво. Веднага след това дочу и нечии гласове.

Пристъпи безшумно до вратата и се заслуша.

Най-сетне долови и гласа на Фин. Въздъхна облекчено. Приятелят му все още беше жив. Сега най-главното бе да измисли как да го измъкне оттам.

Ник Уилямс излезе от сенките и застана пред Фин.

— Да, Фин. Аз съм.

— Не разбирам — изфъфли Фин. — Ами Престън?

— Престън няма нищо общо! — махна с ръка Ник и се усмихна. — Всъщност, той си е точно такъв праведен, надут пуяк, за какъвто се представя!

— Тогава ти как разбра да…

— Да те намеря ли? Не беше чак толкова трудно. Казал си на Престън, че няма да можеш да подготвиш споразумението, така че той ми се обади на мен, за да ми прехвърли товара. А когато го попитах какво ти се е случило, той заяви, че си имал някаква лична работа, за която трябва да се погрижиш, и ако случайно те засека в офиса, по-добре да не те закачам!

Фин въздъхна. Значи Престън все пак не го беше предал. Или най-малкото — не нарочно.

— Представяш ли си само?! — изхили се Уилямс. — Тревожеше се да не те притесня! Доста иронично предвид обстоятелствата!

Фин погледна към Макгуайър и установи, че мафиотът внимателно наблюдава размяната на реплики между двамата адвокати. После се обърна пак към Уилямс и попита:

— Е, и сега какво?

— Всичко зависи от теб самия, Фин. Изборът е изцяло твой!

— Така ли? Не знаех! И би ли ме осведомил с какви алтернативи разполагам?

Ник Уилямс потупа Тони Макгуайър по рамото и двамата се дръпнаха обратно в сенките. Макар да не бе в състояние да различи думите им, Фин долови, че нещо се карат. Когато приключиха, Ник се върна при него, придърпа един стол и се настани до Фин.