Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Вторачи се в нея, наблюдавайки добре обиграните й жестове. Беше доста по-стара от повечето проститутки тук — може би в средата на тридесетте. Но едновременно с това беше и зашеметяваща. Изглеждаше така, сякаш възнамерява да седи в този бар цяла вечност — да изкушава слабите и да позори Божието дело. Омразата го изпълни като порой.

След няколко минути тя улови погледа му. Не беше необходимо никой да му казва, че и този трик е бил изпилван дни наред пред огледалото. Усмихна му се, после извърна очи, после отново го погледна и накрая по лицето й се разля усмивка, в която не се забелязваха нито задръжки, нито почтеност. Той не успя да й се усмихне в отговор, но все пак поклати глава.

Остана още малко на мястото си, тъй като нямаше представа какъв точно е протоколът — дали той трябва да стане и да се приближи към нея, или да я изчака. Вече беше сигурен, че точно тя е онази, която иска Господ, но открай време имаше проблеми с осъществяването на контакти на публично място. Все още продължаваше да седи, скован от нерешителност, когато тя слезе от високия си стол и тръгна към неговата маса.

Седна до него, без да я покани. Не изчака нито да се запознаят, нито дори да й кимне в знак на съгласие. Просто се настани срещу него, сякаш беше в правото си да му натрапва присъствието си. Заради арогантността й той я намрази още повече, но същевременно се изпълни с радост, защото знаеше каква отплата й готви Господ.

Курвата вече му се усмихваше! Усмихваше му се, блудницата му мръсна, като че ли очакваше от него да се омърси чрез нея и да принизи цялото си съществувание! И на всичко отгоре да й плати за тази привилегия! Говореше му, мръсницата, говореше му, като че ли имаше право да комуникира на равни начала с Божия пратеник на земята! Да, ще си плати за арогантността — точно както се говори и в пророчеството!

— Здравей! — усмихна се тя. — Казвам се Ева. А ти как се казваш?

Чудатият мъж вече излизаше заедно с проститутката и на Стоун му се наложи да вземе решение. Човекът не бе направил нищо особено, ала интуицията му подсказваше, че тук се крие нещо нередно. Усещаше го. Мъжът изглеждаше изпълнен с ярост и горчивина. И от цялото му същество се излъчваше жестокост.

Пол Стоун хвърли няколко монети на масата, които да покрият газираните му води за вечерта, и се насочи към вратата на бара.

Когато се озова навън, ги забеляза на няколко метра от себе си надолу по улицата. И тръгна след тях.

Ева, значи. Той се усмихна при мисълта за името й. Възможно ли е най-сетне Господ да си е дал сметка за онази своя първа огромна грешка, когато е извадил реброто на Адам, за да сътвори от него символа на изкушението? Защото именно Ева е принудила Бог да изхвърли човечеството от райската градина. И може би точно Ева е тази, която държи ключа към възстановяването на справедливостта.

— И така, с какво се занимаваш, Джон?

Жената зададе въпроса без никакъв срам, сякаш продаваше автомобил, а не най-ценните си придобивки. Това го изуми и вбеси. Едва успя да прикрие презрението, когато се обърна да я изгледа.

— Хей, не че има значение! Просто исках да ти кажа, че не правя нищо, което излиза от обичайните рамки! Не желая да си имам работа нито с животни, нито с храна, освен това не се оставям да ме връзват! Мерки за безопасност, нали се сещаш? Но пък нямам нищо против да вържа теб, ако толкова настояваш!

„Ще видим кой кого!“ — помисли си той и се усмихна. Вече приближаваха неговата къща и очакването на великото възмездие повдигаше духа му достатъчно, за да му помогне да демонстрира поне малко любезност. Нямаше търпение да направи с нея всички онези неща, които бе намислил! Не нещата, които тя очакваше, а далеч по-интимни!

— Точно тук е, вдясно — изрече той и посочи към къщичката си, скътана в сенките между уличните лампи.

— Става — кимна тя. — Тук ми харесва. Тихичко е. — Вече стояха пред входната врата и той пъхаше ключа в ключалката, но преди да го завърти, тя внезапно постави ръка върху рамото му: — Нали знаеш, че е сто долара, скъпи?

При тези нейни думи той буквално се разсмя.

— Не се тревожи! Имам много повече пари, отколкото някога ще ти трябват!

— Така ли? — изгука тя. — Нека да започваме тогава!

Стоун ги проследи как влизат вътре. Стоеше в сенките на улица „Сайфър“. Остана така няколко минути, чудейки се какво да стори. Напрежението не само не го напускаше, а и се засилваше.

Огледа се още веднъж и след като пак не видя никого, се запъти към предните стъпала на къщичката. Облегна се на вратата и наостри слух, опитвайки се да долови някакви шумове. Не след дълго разбра, че усилията му са безсмислени. Отвътре не се долавяше никакъв шум.