Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Целуна я по бузата и отстъпи няколко крачки, но без да отлепва погледа си от нея. „Кажи нещо! — скара се сама на себе си тя. — Покани го да остане! — изкрещя нещо в нея.“ Но знаеше, че не може да го направи. Нямаше представа дали задръжките й се дължат на обстоятелствата, които ги срещнаха, на католическото й възпитание или на някакъв дълбоко стаен полицейски инстинкт.

Напълно вцепенена, тя се загледа как той се отдалечава от нея все повече и повече, как й махва с ръка, как се обръща и тръгва нагоре по улицата и накрая — как завива зад ъгъла и се стопява в нощта.

Къщичката на улица „Сайфър“ тънеше в мрак. Нощта я бе обгърнала бавно и неусетно, като че ли се страхуваше да не наруши спокойствието на чудатия й собственик.

Коленичил върху парче плат в един от ъглите на антисептичното си мазе, той съзерцаваше с блаженство импровизирания олтар пред себе си, върху който горяха седем свещи. Шест от тях вече се възправяха гордо пред шестте буркана, където плуваха различни части от телата на бившите им собственички, предназначени да го пазят от отмъщението на душите им. Седмата свещ бе поставена встрани, точно до последния буркан на лавицата.

Той се люлееше напред-назад и повтаряше откъса като мантра. Думите се сливаха една в друга, докато накрая зазвучаха така, сякаш говореше на някакъв непознат език — древен, тайнствен и могъщ:

Беше постигнал покой. Или по-скоро Господ му го бе дарил. Поне на него му се искаше да е така. Беше време за още едно жертвоприношение. Точно този бе неговият любим миг — очакването на Божията намеса, усещането, че не той контролира ситуацията, че всички хора по земята са ръководени от някаква сила, далеч по-велика от собствената им воля!

Отказът от самоконтрол го изпълваше с блажена топлина. Знаеше, че все още не е в рая, но беше убеден, че този момент ще настъпи. А засега се намираше в най-близката точка до рая, която можеше да се постигне на земята. Понякога, когато изпадаше в този вид транс, той затваряше очи и тогава почти докосваше родителите си. А те му се усмихваха гордо. С гордост и признание за делата му — двете неща, които му бяха отказали приживе.

Този път, когато приключи с медитацията си, не загаси свещите. Отправи се нагоре в къщата, за да се преоблече. Страхът, който бе обхванал целия град, бе затруднил задачата му.

Вървеше нагоре по стълбите и си тананикаше Божието откровение. Още от дете тананикането му беше знак, че е безкрайно щастлив.

Пол Стоун го забеляза почти веднага. Изглеждаше в средата на тридесетте и беше нисък, с пясъчноруса, пооредяла по темето коса. В стремежа си да прикрие плешивината, мъжът бе пуснал отзад косата си по-дълга, след което я бе сресал напред. Резултатът бе точно обратен на намеренията му. Приличаше по-скоро на жертва на някоя среднощна телевизионна реклама за препарати против оплешивяване.

При други обстоятелства Стоун изобщо не би го погледнал втори път, но след като преди седмица изпусна онзи тип, който нападна проститутката, беше решил да удвои усилията си и да следи внимателно всички посетители в клуб „Кис“. Господин Телешоп привлече вниманието му още на втория оглед.

Мъжът седеше съвсем сам на масичка до стената, непрекъснато въртеше очи и се оглеждаше. Със странно сресаната си напред коса и колосаната, закопчана догоре бяла риза, въобще не се вписваше в обстановката. А онова, което най-много стресна Стоун, беше изражението на очите му. Непознатият наблюдаваше работещите момичета, които се носеха наоколо, с пресметлив, вледеняващ поглед.

Да, тук всички мъже следяха жените, но погледът на този тип беше различен.

Полицай Стоун се изправи и се премести в противоположния край на бара, за да го огледа от друг ъгъл. Новата му позиция не промени ни на йота първоначалната му преценка, затова реши да не откъсва поглед от него до края на вечерта.

Имаше толкова богат избор, че направо не можеше да си намери място от радост! След още няколко минути внимателен оглед най-сетне откри онова, което търсеше — онази, която Бог искаше.

Тя седеше на бара, съблазнително кръстосала крака, и разбъркваше питието си с крайчеца на показалеца си. Правеше го особено чувствено, като прокарваше пръст по ръба на чашата, от време на време го натопяваше, а след това го вдигаше към устата си, за да го оближе демонстративно с език. Това беше обичаен номер от представлението на пропадналите жени, но пък ефективността му беше стопроцентова.