Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

Фин затвори и пак набра записания номер. Резултатът беше абсолютно същият. Не му се струваше особено логично човек в четиридесетте, с жена и деца, ей така да си вдигне чукалата и да напусне работата си. Но когато се прехвърли на досието на Мартинсън, озадачението му бе заменено от раздразнение. Човекът бе записан като двадесет и двегодишен, наскоро завършил местния колеж. Фин набра записания номер, почти очаквайки отново да чуе поредния безличен запис, но този път отговори жена с нисък, дрезгав глас.

— Ало, може ли да се обади Джон Мартинсън?

— Набрали сте грешен номер, господине!

Фин отново провери номера от досието. Може пък наистина да го беше набрал погрешно. Повтори опита си.

— Ало? — Беше същата жена.

— Опитвам се да се свържа с Джон Мартинсън!

— Казах ви, че сте сбъркали номера! — извика ядосано жената.

— Извинете, но това не е ли номер 555-1209?

— Точно това е, обаче тук няма никакъв Джон Мартинсън!

— Още веднъж ви моля да ме извините, но бихте ли ми казали откога имате този номер? Наскоро ли сте го получили?

— Е, ако двадесет години за вас е скоро…

— И никога не сте чували за Джон Мартинсън?

— Нямам представа кой е!

Фин се извини и затвори. Така и не успя да разбуди мистерията защо Натали се е фокусирала точно върху тези трима служители в охранителната фирма. Предполагаше се, че е разговаряла с тях и е преценила, че са превъзходни свидетели. И нищо чудно да е точно така, обаче защо бяха изчезнали така изведнъж?! Знаеше, че Престън не би имал нищо против да предаде задачата на някой от частните детективи, които работеха с фирмата — да направят бърза проверка на адресите. Реши да използва Бостик. Двамата с него бяха достатъчно близки, за да не се налага да минава през Престън за разрешение — ще му каже, само ако излезе нещо.

Все още бе потънал в мислите си, когато телефонът иззвъня. Протегна ръка и вдигна слушалката, а когато чу гласа от другата страна на линията, по лицето му се разля усмивка.

— Здравейте, лейтенант Флеърти! Радвам се да ви чуя!

Флеърти заяви, че трябва да му зададе няколко допълнителни въпроса и го помоли да се видят. Фин прие с радост, но й обясни, че работният му ден е прекалено претоварен и предложи да вечерят заедно.

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Не съм особено убедена, че е уместно.

— Можем да си поделим сметката, ако така ще се почувстваш по-спокойна!

Този път мълчанието от другата страна бе по-продължително.

— Добре, да се видим на вечеря. Обаче аз няма да ям!

— Както желаеш. Какво ще кажеш за седем и половина в Къщата на пържолите в „Плаза“?

Пристигна в ресторанта още в седем и петнадесет. Тъкмо сядаше, когато чу гласа й зад гърба си.

— Господин Фин, оценявам готовността ви да се срещнете с мен!

Изцяло делова. Да, Фин като че ли го очакваше — нали в крайна сметка тя провежда разследване за убийство!

— Ако наистина оценяваш готовността ми, то тогава те моля да изоставиш официалностите и да ме наричаш просто Фин!

— Добре, Фин — предаде се тя. — Имам към теб няколко въпроса за госпожица Колдуел. Няма да ти отнема много време.

— Няма проблеми, обаче съм умрял от глад и ще трябва да говорим, докато се храня! — Той кимна на салонната управителка, която на свой ред помаха на един сервитьор, който ги поведе към масата им.

— Аз наистина не възнамерявам да ям — отсече Флеърти, когато се настаниха.

— Да, вече ме предупреди — отвърна Фин. — Поне едно питие!

— Не, благодаря. И така съм си добре.

— Смятам, че разговорът би бил по-продуктивен, ако изоставим формалностите.

— Добре — кимна тя след кратък размисъл. — Ще пия едно шардоне.

Фин направи знак на сервитьора, за да поръча виното, и се обърна към нея:

— Е, лейтенант, за какво искаше да ме питаш?

— Първия път, когато разговаряхме, ти спомена, че госпожица Колдуел се е срещала с някого. Доколкото си спомням, ставаше въпрос за по-възрастен мъж. Искам повече информация за него.

— Казах ти всичко, което знам. Освен това разбрах за тази връзка едва в онзи съдбоносен петък, пък и разговорът ми с нея не продължи дълго.

— А защо е повдигнала пред теб този въпрос точно онази вечер?

Фин усети, че се изчервява като домат. Да, въпросът бе повдигнат в отговор на опита му за сваляне, за да се отърве от него. Преживяването беше толкова унизително, че нямаше намерение да се връща към него, особено пред тази красива детективка.

— Не съм много сигурен — излъга той.