Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Моята също — кимна лейтенантът.

— Е, и какво ще правим сега? — полюбопитства Козловски. — Ако разделим случаите, ще настъпи объркване. Без да броим няколкото инфаркта сред висшите политически кръгове на града. И то точно сред онези, които само си търсят причина да ни размажат!

— Да, знам. Точно поради тази причина ние няма да предприемем нищо по този въпрос! Просто си мислех, че аз бих могла да поогледам по-добре случая „Колдуел“. Лично!

— Смяташ ли да звъннеш на онзи зашеметяващ млад адвокат, по когото си падна преди няколко седмици?

— Какви ги приказваш, за бога?! Та той е единственият ни шанс да разплетем този случай! — възкликна Линда и усети, че се изчервява. — И освен това не съм си паднала по него! Просто го съжалих!

— Напротив, падна си, и то как! — измърка Козловски, като продължаваше да се хили. — Познавам те от достатъчно дълго, за да направя разликата!

— Хубаво, вярвай си в каквото щеш! Къпи се в перверзните си илюзии! Само не казвай на никого! Защото, ако шефовете разберат, ще ни заковат и двамата!

Сержантът размаха предупредително пръст и с престорено възмущение възкликна:

— Направо не мога да повярвам, че не се съобразяваш с официалната политика на отдела! Лейтенант, ако продължаваш да се мъкнеш с мен, нищо чудно накрая и ти да се превърнеш във вечно нарушаващ правилата недоволник, без никакви шансове за напредване в кариерата!

— Надявам се, че подобна вероятност не включва необходимостта и аз да започна да нося намачкани костюмчета за по петдесет долара като твоите? — изгледа го весело Флеърти и вдигна телефона.

— Що бе, че това си е истинска класика! — извика Козловски и се потупа гордо по реверите. След това се изправи и тактично напусна офиса й.

Щом сержантът затвори вратата зад гърба си, Флеърти отвори папката, която я чакаше на бюрото, и набра номера, който беше записала там.

Фин седеше на масата в конферентната зала точно срещу Престън Холанд. До него се бе настанил Ник Уилямс. Освен тях на заседанието присъстваха и шестима младши адвокати, както и трима секретари — екипът по делото „Танъри“, готови да планират стратегии и да обсъждат тактики. По цялата махагонова маса бяха разпръснати документи и свидетелски показания.

— В крайна сметка всичко по делото се свежда до експертите — продължаваше лекцията си Холанд. — Фактите са неоспорими. Агенцията за транспортна безопасност на Масачузетс е наела компанията „Хюрън Сикюрити“, за да извършва охранителна дейност по влаковете. Нито самата агенция, нито компанията са фокусирали вниманието си върху охраната на железопътното депо — и причината за това е, че нито един от федералните експерти не им е препоръчал да го направят! Следователно същинските въпроси, с които ще трябва да се борим по време на съдебното разглеждане, са: първо, дали агенцията или „Хюрън“ са получили някаква информация или съвет относно охраната на железопътното депо от страна на федералното правителство, но са предпочели да я пренебрегнат? И второ, можели ли са агенцията или „Хюрън“ да сторят нещо, което да попречи на самоубийствено настроени терористи да постъпят така, както стана? Отговорите и на двата въпроса са еднозначни: категорично не!

— Остава ни само да убедим и съдебните заседатели — добави кисело Ник Уилямс.

— Точно така — кимна Холанд. — И точно тук се появяват нашите експерти! Те с готовност ще подкрепят всеки наш аргумент. Десетимата най-големи специалисти в областта на тероризма са готови да се закълнат пред всеки съд, че за която и да е агенция на практика е невъзможно да предотврати какъвто и да било самоубийствен терористичен акт!

— Кои са експертите ни? — обади се един от младшите адвокати с явен скептицизъм в гласа.

Холанд се извърна по посока на старшите си адвокати, за да им подаде топката за отговор. Посланието му беше недвусмислено. Всички участници в съответния адвокатски екип са длъжни да познават всяка подробност по делото си. Онова, което за повечето им колеги изглеждаше като напълно невинен въпрос, за работещите в кантората „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“ бе равносилно на признание, че някой не си е свърши работата.

Погледът на Престън подсказваше и на Уилямс, и на Фин, че държи съответният млад колега да бъде автоматично поставен на място. Ник и Скот се спогледаха, за да решат кой ще излезе напред, за да разчлени нищо не подозиращата жертва. И когато Уилямс повдигна предизвикателно вежди, Фин разбра, че този път честта се пада на него.