Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

— Естествено, че не е моя работа, но е само за няколко дни. Какво толкова?

— Имал ли си някога вземане-даване с четиринайсетгодишно момиче?

— Не и откакто бях на петнайсет. Мили Донъли. Господи, тя беше прелестна!

— Някога и аз бях на четиринайсет — продължи Лиса. — Казвам ти, правиш голяма грешка. Къде е тя сега?

— В апартамента на Девън. Там сега е и приятелката на Девън, но тя заминава за Провидънс днес. Обещах му, че ще я взема след мача. Той каза, че не знае кого да помоли — снощи са го арестували.

— Въпреки това е грешка да се въвличаш в проблемите на твой клиент по такъв начин, Фин. Можеш да ги представляваш в съда, но не можеш да оправиш живота им.

— Обичам да мисля за нас като фирма за пълно обслужване — пошегува се той.

— Ти обичаш да мислиш за себе си като за спасител.

— Именно. Аз и Христос. Буквално останал без родители при раждането си. Обаче е бил с по-дълга коса от моята и с брада, но пък…

— И се зареди с огромна доза търпение. Повярвай ми, ще го разбереш само след няколко дни. — Тя отпи голяма глътка от бирата си.

— След няколко дни всичко ще е свършило. Ще измъкне Девън под гаранция и ще видим как ще тръгне делото. Ако успеем да се споразумеем и да го отървем от затвора, той ще потърси друг да се грижи за дъщеря му.

— Откъде си сигурен?

— Даде ми думата си.

Козловски въздъхна.

— Страхотно, няма що. Какво друго му трябва на човек, когато има честната дума на един престъпник?

Бостън водеше с осем на едно в седмото полувреме и играта постепенно загрубя. Слънцето си проби път през облаците в осмото полувреме и всички на стадиона смъкнаха якетата и пуловерите. На трибуните група едри и набити здравеняци на по двайсет и няколко години се съблякоха голи до кръста и демонстрираха издутите си кореми, боядисани в яркочервено и синьо, като всеки от тях имаше по една написана буква, така че всички заедно образуваха „РЕД СОКС“. По едно време четвъртият младеж от групата се пльосна на седалката. Така надписът се преобразува в „РЕД ОКС“. Фин си каза, че тези момчета повече приличат на бикове, отколкото на спортисти.

Фин, Козловски и Лиса останаха до последното хвърляне на топката, както и всички останали запалянковци на стадиона. После си тръгнаха и се озоваха в кошмарното стълпотворение, образувало се около Фенуей. Целият район вонеше на застояла бира и печено месо. Предните прозорци на баровете и кафенетата бяха отворени и млади мъже и жени, мъртвопияни в два и половина следобед, се изсипаха от изходите на стадиона, смеейки се и крещейки.

Фин случайно беше блъснат от младеж с ролкови кънки, който носеше зле замаскирана бутилка бира в хартиен плик.

— Толкова съм стар — каза той.

— Да, така е — отвърна Лиса.

— Тогава аз какъв съм? — намеси се Козловски.

Тя се засмя:

— Очевидно си прекалено чувствителен. Стремя се да не мисля за твоята възраст.

— Не, сериозно — продължи Фин. — Кога се случи това с мен? Кога започнах да мисля, че младежите пускат музиката прекалено силно и не уважават възрастните?

— Рано или късно с всекиго от нас се случва — каза детективът.

— Сериозно? И при теб кога се случи?

— Когато бях на девет.

— Да, бе.

— Може да се отбием в „Сонси“ да пийнем по нещо — предложи Лиса. — Там се събират по-възрастни. Много е космополитно и е шик. Може би така ще се почувствате по-добре.

Фин поклати глава.

— Няма да мога. Трябва да взема дъщерята на Девън. Освен това не съм облечен достатъчно в черно за заведение като „Сонси“.

— Както искаш. — Тя се обърна към Козловски: — Ами ти, старче? Искаш ли да ме заведеш в „Сонси“?

— Нямам в гардероба си черни дрехи.

— Престори се, че не го знаеш. Ако си мил с мен, може да ти излезе късметът.

— Не е до късмет.

— Повярвай ми, старче, понякога е.

Фин се покашля, за да привлече вниманието им.

— Желая ви приятно прекарване. — Той им махна за довиждане и зави към Комънуелт Авеню.

Не можа да се наслади на играта. Беше притеснен от перспективата да прибере при себе си дъщерята на Девън, пък било то и за кратко. Лиса беше права — той нямаше никакъв опит с деца, още повече с четиринайсетгодишни момичета. Беше обаче отгледан като сирак, изпратен първо в приемно семейство, оттам преместен първо в католически приют за сираци, после в държавен интернат, после пак в приемно семейство. Знаеше какво представлява такъв живот. Беше съзрял бързо и избра улицата още на петнайсет години. Колкото и налудничаво да звучеше, той смяташе, че е длъжен поне да помогне на Девън и да спести на дъщеря му този начин на живот.