Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

Дребно момиче с неравно подстригана права черна коса и със свъсени вежди надникна между ръката на жената и рамката на вратата. Носеше памучна фланела с два размера по-голяма, с надпис „Какво гледаш?“ на гърдите.

— Кой е? — попита то.

Жената се обърна рязко.

— Казах ти да си гледаш телевизията.

Момичето не обърна внимание на думите й и огледа преценяващо Фин. С тези бистри и издаващи интелект очи то сякаш можеше да пробие и скала.

— Ти трябва да си дъщерята на Девън — каза Фин. Той си даде сметка, че тонът му е снизходителен, сякаш говори с тригодишно дете, и побърза да се поправи.

Момичето отвърна:

— Малката досадница.

— Връщай се в стаята — нареди й жената.

Момичето я изгледа с огромно недоволство. После отстъпи от вратата и се скри.

— И друг път да не ме подслушваш! — провикна се жената след нея. После отново се обърна към Фин: — Днешните деца… никакви обноски. — Отегчено въздъхна. — Виж, аз дори в момента не съм с Девън. А и той знае, че имам болна майка в Провидънс и трябва да се погрижа за нея. Не мога да се занимавам с дъщеря му. Кажи му по-добре да намери друг да се грижи за малката му ненагледна госпожица и по-добре да е по-скоро. В противен случай ще остане на улицата.

Фин кимна и отговори:

— Затова съм дошъл. Той ме помоли да я наглеждам няколко дни.

Тя се вторачи в него, сякаш чак сега го видя за първи път. После цинично се изсмя:

— Ти?

— Аз. — Той се помъчи да прозвучи по-убедително, но беше сигурен, че не му се е удало.

Тя сърдито поклати глава.

— Страхотно, няма що! Аз бия толкова път, за да го видя, а мухльото дори не иска да ми повери детето си.

— Но нали казахте…

— Добре тогава. — Тя изобщо не го слушаше. — Чудно. Сега ли ще я вземеш?

— Ами да, предполагам.

— Предполагаш? Супер, просто супер. — Жената се обърна и затръшна вратата. — Ще ти я пратя след няколко минути — провикна се отвътре.

Фин беше обзет от желание да зареже всичко и да си тръгне. Надали от това щеше да излезе нещо хубаво. Но беше дал дума. Освен това се тревожеше за съдбата на момичето, ако бъде оставено на грижите на емоционално нестабилен човек като тази жена. Нямаше избор и го знаеше. Затова зачака на площадката, пристъпвайки притеснено напред-назад.

„Всичко ще е наред — каза си. — Девън ще е на свобода до няколко дни и тогава дъщеря му няма да е проблем.“

— Аз съм Фин — накрая й каза той.

Момичето го погледна мълчаливо. Не беше продумало, откакто излезе от апартамента на Девън с огромен спортен сак на рамото и с лице, излъчващо непокорство. Подмина Фин като уличен стълб и се насочи направо към малкия му Ем Джи. После метна сака на задната седалка на колата, качи се отпред, затръшна вратата и мълчаливо впери поглед напред, без да задава никакви въпроси.

Адвокатът понечи да я последва, но в последния момент се обърна към жената, която стоеше на вратата на апартамента.

— Не се притеснявай за мен — каза тя. — Влакът ми е в шест часа, а в това шибано жилище няма и едно нещо, което да си струва да се открадне.

Фин помисли върху думите й, после седна зад волана.

Жената разтвори още малко вратата и се надвеси над стълбището.

— Предай на онзи негодник да не ми се обажда повече! — провикна се тя. — И да върви по дяволите! Кажи му, че аз, Шели, така съм казала.

Фин вяло помаха за сбогуване, после превключи колата на скорост и потегли.

Движението беше натоварено, докато се движеха през Саути на път за центъра на Бостън и оттам към дома му в Чарлстън. Трябваха му десет минути да събере кураж и да заговори спътничката си. Единственото, което му идваше наум, е да се представи. Усещаше как тя го гледа, но не реагира. Само неловко се намести на седалката си. И като капак на всичко не си спомняше дали Девън му е казал името на момичето. И да му беше казал, не си го спомняше.

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

— А ти си… — накрая се осмели той, мъчейки се да вкара чувство на хумор в тона си.

След миг тя отново впери поглед напред.

— Прецакана, без изгледи за успех — отвърна тя.

Фин потрепна от непристойния й език и злъчта в гласа й.

— Не, не, имах предвид как се казваш.

— Знам какво имаше предвид. — Тя отново потъна в мълчание.

— Знам, че ти е трудно, но е само за няколко дни. Докато баща ти не бъде… — Не знаеше обаче как да продължи. — Докато не се върне. Тя обясни ли ти ситуацията?

— Шели ли? Да. Девън е в затвора. Ти си негов адвокат. Аз съм прецакана.

Той отмести за кратко поглед от пътя и я погледна. Девън беше казал, че тя е на четиринайсет, но за възрастта си беше дребна и слаба. Бретонът й беше подстриган на черта, а на китката си имаше няколко евтини метални гривни, които подрънкваха, когато колата подскачаше върху неравностите по пътя. Изглеждаше като обикновено хлапе, но се изразяваше и се държеше като много по-зрял човек.