Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

Беше на десет години, когато един от „любимите“ на майка й опита да й посегне. Той и майка й бяха празнували цяла нощ и веднага щом се върнаха в жилището им, майка й изпадна в несвяст. Ядосан и надрусан, той беше влязъл в стаята на Сали и беше застанал над леглото й. Тя остана неподвижна, парализирана от ужас. Престори се на заспала, а в същото време се молеше той да си тръгне. Но натрапникът не си тръгна. Чу го как се съблича. Първо ризата, после панталона, накрая и бельото. Надвеси се за няколко секунди гол над леглото й, после вдигна завивката и легна до нея. Лъхна я силната миризма на алкохол, когато той се доближи. Когато я придърпа към себе си, тя не се съпротивлява. Само се обърна към него и отвори очи. Неговите зеници бяха разширени и безжизнени. Широка усмивка бавно се разплу по физиономията му. После той отново посегна към тялото й. Тя затвори очи и ритна с всичка сила. Улучи го между краката.

Той изкрещя от болка, а тя изтича в банята, където майка й лежеше в безсъзнание, подпряла глава върху порцелановата тоалетна чиния. Сали заключи вратата и се сгуши до майка си. В това време мъжът с травмирано тяло и наранено его заблъска по вратата и от устата му се засипаха ругатни по адрес и на двете. На следващата сутрин, след като Сали разказа на майка си какво е станало, любовникът беше отпратен да си върви. Майка й плака дни наред и молеше Сали за прошка. Обещаваше й, че ще зареже наркотиците. Беше убедителна и Сали й повярва, поне за малко обнадеждена.

Седмица по-късно майка й се прибра у дома, отново надрусана, с друг мъж. Тогава Сали за първи път осъзна, че няма кой да я защити. След тази случка тя се научи сама да се защитава и малцина бяха онези, които след първото спречкване с нея имаха желание да повторят.

На вратата отново се почука.

— Всичко наред ли е? — отново се обади адвокатът с лека загриженост.

— Екстра е — отвърна тя. Беше облечена в тениска и памучно долнище на анцуг, което й служеше и като пижама.

— Може ли да отворя вратата?

— Твоята врата е.

Вратата леко се открехна и всеки мускул по тялото й се стегна. Реакцията „бий се или бягай“ беше добре тренирана у нея. Той подаде глава и я погледна притеснено. Секунда-две стоя така, докато накрая каза:

— Имам телевизор.

— Браво на теб.

— Не го гледам много, но ти можеш да гледаш каквото си поискаш.

Тя поклати глава.

— Уморена съм, ще си лягам.

Той кимна.

— Имаш ли нужда от нещо? Да ти донеса ли вода или нещо друго? — попита.

Тя отново поклати глава.

— Добре, ако имаш нужда от нещо, викни ме. — Отново я погледна, сякаш очакваше отговор. След като разбра, че разговорът им е приключил, затвори вратата.

Сали изчака още няколко секунди, след което стана и безшумно отиде до вратата. После натисна копчето на бравата, докато не чу характерния звук на заключването. Това нямаше да го спре, ако той имаше намерение да влезе, но поне щеше да й спечели малко време, ако се наложи.

Върна се на леглото, легна и се зави с одеялото, след като свали от него чаршафа. Тя не спеше с чаршафи — чувстваше се като в капан под тях.

Изключи лампата и остана да лежи с отворени очи, загледана в тавана, претегляйки наум всичките си възможности. Много скоро стигна до извода, че няма такива.

Девън Мали лежеше на нара си в килията. Последно беше лежал в затвор преди двайсет години, но бързо си възвърна затворническите навици. В известен смисъл те никога не го бяха напускали. В това имаше нещо утешително. В затвора човек не трябваше да взима решения. Казваха му кога да стане, кога да се храни, кога да се къпе. Ако човек знаеше как да се защити, съществуванието му беше лесно и просто. Ключът беше да успееш да се съхраниш психически.

Сега затворът за него беше най-безопасното място.

Не беше от онези тъпаци, които не можеха да оцелеят на улицата, и той ценеше свободата си. Но улиците криеха опасности, върху които той нямаше никаква власт и контрол. В затвора беше достатъчно да стои винаги с гръб към стената и да си затваря устата, за да остане жив. Междувременно Фин отвън щеше да му помогне, да му свърши някои услуги. Щеше да е само за няколко дни. После щеше да разбере какво го чака. Дотогава нямаше проблем да се справя със затворническия живот. Единственото, което му липсваше от свободния живот, беше Сали. Когато майка й я доведе в апартамента му преди една година, Девън за малко не изпадна в паника. Не можеше да си представи да води досегашното си съществувание с хлапе до него. Тази идея изобщо не го привличаше. Но след известно време забеляза, че тя е кораво и умно момиче — мечтата на бащата-престъпник. Той започна да се гордее с нея. Ако Сали не му липсваше в момента, затворът щеше да е като песен за него. Въпреки това си даваше сметка, че няма избор. Така за нея щеше да е най-добре.