Майк Лосон - Вътрешно разследване

Когато видя Демарко, лицето на Бъроус почервеня, челюстта му се напрегна в потисната ярост. Понечи да каже нещо, но се спря и се обърна към бодигардовете.

— Проверете го — нареди им той. — Уверете се, че не носи подслушвателно устройство… или пистолет.

Бодигардовете моментално се изправиха, а единият пъхна ръка под сакото си, готов да извади оръжието, ако се наложи.

— О, за бога, Ейб — възпротиви Демарко. — Нямам…

— Не мърдайте, господине — каза единият мъж на Демарко.

Другият прокара ръце по всеки сантиметър от тялото му, опипа чатала му, разрови косата му докато кимне на Бъроус, за да му сигнализира, че всичко е наред, лицето на Демарко беше пламнало от смущение.

— Хайде — каза Бъроус. — Сенаторът чака.

— Господин Бъроус — обади се един от бодигардовете, — ако смятате, че този мъж представлява заплаха, ще се наложи да присъстваме на разговора ви.

— Не, нищо няма да направи — каза Бъроус. — Може да е тъп, но не чак толкова.

Демарко стисна зъби. Идеше му да блъсне Бъроус в стената заради този коментар, но бодигардовете щяха да го свалят на земята и да го закопчаят с белезници за около две секунди. Така че овладя гнева си и последва Бъроус в офиса на Морели, като пътьом оправи косата си с пръсти.

Морели стоеше пред един прозорец, предлагайки на Демарко профила си. Поза като за снимка на някой кампаниен плакат, с купола на Конгреса като перфектния фон за перфектния кандидат. Черната превръзка вече я нямаше, нямаше го и изпития му измъчен вид при напускането на болницата. На Демарко му изглеждаше красив, атлетичен и с осанката на президент — и ни най-малко скърбящ. Единственото свидетелство, че съпругата му е умряла, беше черната лентичка на десния ръкав на сакото му. Самият костюм беше сив на тънки сини райета, а тъмночервената кърпичка в джобчето на сакото му беше в тон с цвета на вратовръзката. Лидия беше отгатнала — скоро щеше да се появи на корицата на „Джи Кю“ — най-видният необвързан мъж в Америка.

Сенаторът бавно извърна глава и се вгледа в Демарко за няколко секунди. Тъмните му очи бяха неразгадаеми, лицето му — безизразно. Най-накрая той посочи един стол пред бюрото.

— Заповядайте, седнете, Джо.

После се обърна към Бъроус.

— Ейб, кога трябва да съм в Белия дом?

— След двайсет и пет минути, сенаторе. Колата ще бъде отпред след петнайсет.

Бъроус посочи Демарко и добави:

— Проверих го за подслушвателни устройства. Чист е.

Все едно изобщо не бе чул Бъроус, Морели се настани зад бюрото си. Бъроус зае позиция отдясно на Демарко, като се облегна на стената — беше прекалено изнервен, за да седне.

Морели изчака тишината да напрегне атмосферата до крайност, преди да попита:

— Защо сте отишли в полицията с тази история, Джо?

Демарко се поколеба. Не можеше да каже, че Махоуни му е наредил.

Преди Морели да успее да реагира, Бъроус се стрелна към Демарко и изкрещя в лицето му:

— Слушай, тъпако! Знаем всяка една дума, която си казал на ченгето. А сега отговори на въпроса на сенатора.

— Контролирай се, Ейб — смъмри го Морели. А към Демарко, със същия мек тон, който беше използвал и преди, отбеляза: — Ейб все пак е прав, Джо. Избягването на въпроса няма да ви помогне. Само ще ме ядоса, а, повярвайте ми, не бихте искали да ме ядосвате.

Откритата ярост на Бъроус не беше толкова ужасяваща, колкото сдържаността на Морели. Ейб беше като залп от пиратки, които припукваха в ухото на Демарко; сенаторът беше като граната — и когато тя гръмнеше, щеше да размаже Демарко из цялата стая.

Майната му, помисли си Демарко.

— Имах информация — каза той, — която сметнах, че полицията трябва да чуе. Беше мой дълг да им я съобщя.

— Разбирам. Значи просто сте си вършели работата. — Морели закима, все едно отговорът на Демарко звучеше смислено.

— Какъв дълг, бе! — не се стърпя Бъроус. — Тоя нещастник се…

Морели вдигна ръка, за да го усмири.

— Наистина ли вярвате, че съм насилвал дъщеря си и че съм убил жена си, Джо?

Като гледаше Морели, действително му се струваше невероятно този красив, уверен бъдещ президент да е извършил нещо толкова отвратително.

— Знам само какво ми каза съпругата ви, сенаторе.

— И кога сте разговаряли с Лидия?

— В деня, след като посетих дома ви. Тя ми се обади.

— Но защо ви се е обадила?

— Не знам. Може би защото бе чула, че се занимавам с дискретни проучвания. — Нищо нямаше да спечели, ако му разкриеше, че Лидия се е свързала с него, защото е искала той да продължи разследването на Тери Финли. Със сигурност знаеше само едно: светът се бе обърнал с краката нагоре. Морели беше убил жена си, а Демарко беше подложеният на разпит.