Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Може би ако гледахте телевизия, щяхте да имате някаква представа как се разследва убийство.

Дръмънд се изправи. Насочи в Демарко дебелия си показалец и изкрещя:

— Вие сте напълно побъркан! Проклетата ви теория за убийство не е нищо повече от догадка, базирана на бръщолевенето на една алкохоличка и един изпаднал престъпник, който на всичкото отгоре е роднина на застреляното хлапе!

На свой ред Демарко се изправи, събаряйки стола, на който седеше, и кресна:

— На нито един от вас ли, идиоти такива, не му се стори странно, че този отличник в училище, който никога през живота си не се е забърквал в нищо, се е опитал да убие сенатор на Съединените американски щати?

И двамата стояха и се гледаха на кръв. Беше настъпил онзи момент, до който всички мъже достигат, когато не могат да се разберат — започват да крещят с пълна сила и едва не тръгват да се бият с голи юмруци. За Демарко налице бе поредното доказателство защо само жени трябва да са държавни глави.

След малко Дръмънд затвори очи и дълбоко си пое въздух. Усилието, което положи да възвърне самообладанието си, беше повече от осезателно. След това отново отвори очи и каза с неутрален бюрократичен глас:

— Господин Демарко, какво по-точно очаквате да направи този отдел?

— Искам да подновите разследването по убийството на Лидия Морели, но този път се отнесете към съпруга й като към заподозрян.

Дръмънд кимна.

— Очакванията ви ще бъдат предадени на моите началници.

Демарко се взря в невероятно спокойното лице на ченгето и попита:

— Няма да си мръднете пръста, нали?

Дръмънд се наведе напред, подпря големите кокалчета на ръцете си върху бюрото и каза:

— Остават ми шест месеца до пълна пенсия. Разкарайте се и да не съм ви видял повече.

Телефонът до леглото му внезапно го събуди. Погледна с едно око часовника на нощното шкафче — седем и половина сутринта. Несъобразително копеле. Вдигна слушалката и изгъгна едно „ало“.

— Демарко, ЛАЙНО такова! Да си в офиса на сенатора в десет нула-нула. Разбра ли?

Беше Бъроус. Лошо му се пишеше.

— Какъв е проблемът, Ейб? — попита Демарко. Вече знаеше какъв е проблемът.

— Много добре знаеш какъв е шибаният проблем! — потвърди Бъроус.

Демарко си помисли дали да не прати Бъроус да върви по дяволите, но рано или късно щеше да се наложи да изсърба попарата. А и трябваше да разбере какво знае Морели.

— Недоумявам за какво си толкова разстроен, Ейб — излъга той, — но ще дойда, щом така иска сенаторът.

— Добре ще направиш — изръмжа Бъроус. — ЛАЙНО такова! — изкрещя отново той, преди да тресне телефона.

На Демарко не му беше нужно да е ясновидец, за да се сети защо Пол Морели иска да го види. Детектив Дръмънд, изпитвайки нуждата да си подсигури почти пенсионирания задник, се бе обадил на шефа си, след като Демарко си бе тръгнал. „Ей, няма да повярваш — сигурно бе казал Дръмънд на шефа си. — Тоя кукавелник току-що ми разправи някакви щуротии, че Морели бил светнал жена си. Егаси майтапа.“ Шефът на Дръмънд сигурно се бе изхилил в съгласие, но мълвата се бе разпространила нагоре по стълбицата. В крайна сметка някой, който е искал да се подмаже на Морели, му се бе обадил. „Просто искахме да знаете, господин сенатор. Но не се тревожете. Не му се връзваме на тоя откачалник.“ Ако проклетият председател беше направил така, както го беше помолил Демарко, ако лично бе говорил с шефа на детективите, всичко това нямаше да се случи.

Спукана му беше работата.

Когато Демарко пристигна в офиса на Морели в Ръсъл Билдинг, двама добре сложени млади мъже в костюми седяха в приемната и четяха списания. И двамата застанаха нащрек, когато Демарко влезе, и го наблюдаваха, докато той отиде до бюрото на рецепционистката и попита за Бъроус. Демарко забеляза бдителните им погледи, както и малките устройства с телесен цвят в левите им уши с почти невидимите бели жички, които се спускаха в яките на саката им. Помисли си, че може би са агенти на Сикрет Сървис, но тъй като Морели все още не беше кандидат за президент, те по-скоро бяха цивилно облечени полицаи на Конгреса. Полицията на Конгреса постоянно осигурява защита на членовете на Сената и на Камарата на представителите и в този случай Демарко реши, че са се загрижили да не би някой, свързан с Исая Пери — някой млад тъмнокож от престъпен квартал, — да вземе да си отмъщава за смъртта на Исая. Които и да бяха тия типове, определено не се шегуваха.

Бъроус се появи веднага след като рецепционистката го уведоми за пристигането на Демарко. Изглеждаше по същия начин, както и последния път, когато Демарко го беше видял — торбести панталони, омачкана синя риза с едно висящо отвън панталоните крайче и надъвкана вратовръзка. С къдравата си коса и раздърпаните дрехи той приличаше на някакъв изпаднал клоун — с изключение на очите. Защо не беше забелязал тези очи по-рано?