Майк Лосон - Вътрешно разследване

Еклънд се взираше в Ема. Сега на бузите му имаше две алени петна.

— Е, ще видим какво ще излезе, нали така? — дрезгаво изрече той, при което стана и се отдалечи на късите си схванати крачета.

В осем часа същата вечер Демарко се натъкна на доктора, който беше развел Пол Морели из спешното отделение. Откри го зад една врата, на която пишеше САМО ЗА ПЕРСОНАЛ. Опънат върху продънено канапе, той пушеше цигара и разлистваше старо издание на „Спортс Илюстрейтид“, посветено на бански костюми. На масичката до канапето имаше кутийка от кола и смачкана обвивка от шоколадче. На земята имаше още една кутийка от кола, която докторът използваше за пепелник.

Демарко си пожела този човек да е личният му лекар.

Докторът беше над четирийсетгодишен. Косата му оредяваше на широкото чело, а гъстата му черна брада беше прошарена. Носеше очила за четене, омачкан зелен хирургически екип и износени маратонки. Изглеждаше уморен и кисел.

— Доктор Мейсън? — попита Демарко.

Докторът едва-едва го погледна над рамките на очилата си.

— Не ми пука дори и бубонна чума да имате, махайте се. На смяна съм от трийсет и шест часа.

— Извинете, че ви притеснявам, но е важно.

— Убеден съм. И кой сте? Някой безпощаден адвокат или застрахователен агент?

— Нито едно от двете. Работя за правителството.

— Тогава определено вървете по дяволите.

— Докторе, имате ли идея какъв процент от бюджета на тази институция идва от федералните фондове?

— Не — гласеше отговорът.

Което беше хубаво, защото и Демарко не знаеше.

— Много голям процент — каза той.

— И какво от това?

— Е, сенаторът, който ме изпрати тук тази вечер, си е извадил големия бюджетен нож. Ако се прибера с празни ръце, той ще извика директора на тази болница и ще заплаши да го използва — и всичкото това заради вас.

Докторът се подсмихна. Беше работил вече ден и половина без сън; никой от администрацията не можеше повече да му вгорчи живота. Демарко реши да пробва различен подход.

— Докторе, само няколко лесни въпросчета. Ще отнемат не повече от минута. Моля ви. Имам жена и две деца вкъщи, които ми се иска да целуна преди полунощ. Помогнете ми.

Един дълъг миг докторът го изучава с поглед, след което отстъпи.

— Добре де, питайте.

Демарко не можеше да повярва: мъж, който не трепна при директна заплаха, се размекна в отговор на жалък зов за помощ. Може би затова беше лекар.

Мейсън дори се изправи до седнало положение.

— Е, какво искате?

— Сенатор Морели е посетил тази болница миналата седмица. Говорил е с вас в спешното отделение. За какво…

— Шефът ви иска да знае за посещението на Морели? За това ли сте тук?

— Докторе, политиката е идиотска игра и никой не обяснява правилата на нещастник като мен. Както и да е, за какво си говорихте с Морели?

Мейсън сви рамене.

— Обичайните неща. Колко пациенти преглеждаме на ден, колко души напускат и колко постъпват на работа, колко дълго трябва да чака един пациент. Такива работи. Уж е напипал същината, за да може после да се заяжда със здравеопазването като всички останали.

— Пита ли ви нещо за рани от куршум?

Докторът беше искрено изненадан от този въпрос.

— Не — каза той, — но докато беше тук, един лекар закърпваше простреляно хлапе. Сенаторът си сложи маска и известно време го гледа как работи — предполагам, беше му интересна процедурата.

— Можете ли да ми кажете къде точно беше прострелян пациентът?

Докторът запали нова цигара, издиша пушека в посока на табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО и заби показалец в лявото си рамо.

— Ето тук. Куршумът е влязъл в пекторалис майор, точно под ключицата. Хлапето е извадило късмет; ако куршумът го бе улучил малко по-долу, щеше да закачи белия му дроб.

Демарко не знаеше какво е пекторалис майор, но мястото, което посочи докторът, съвпадаше с раната на простреляния Морели. Във вестника бяха приложили малка анатомична рисунка.

— Зададе ли ви някакви въпроси за пораженията, нанесени от куршума?

— Да, изглеждаше загрижен за пациента.

— Поиска ли да погледне рентгеновите снимки? — попита Демарко. — Нали се сещате, за да си изясни естеството на раната.

— Не. За какво, по дяволите? Пък и остана някакви си пет минути с мен, всичките фотографи бяха горе в педиатричното.

Пристанище „Уошингтън“ беше на няколко пресечки надолу от Ем стрийт в Джорджтаун. То всъщност не е точно пристанище, а нагъсто разположени сгради, включително един лъскав хотел и половин дузина ресторанти, накацали на вашингтонския бряг на река Потомак. Ресторантите са построени около площад с калдъръмена настилка и в средата има фонтан. Най-близо до реката има бар с масички отвън и рекламни чадъри на „Чинцано“ и човек може да седне и да наблюдава как разни отбори тренират по реката. Идеалното място за едно питие в някой пролетен ден. В тази ветровита хладна есенна вечер, с празния площад и прибраните чадъри, тук беше точно толкова пусто и мрачно, колкото и в душата на Демарко.