Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Не, нямам коментар — отвърна Еклънд. — А сега, ако обичате, да ме извините.

И Еклънд заобиколи Реджи.

— Ей, чакайте малко — викна Реджи и тръгна след Еклънд, но маймуната с пистолета сложи ръка на гърдите му и поклати глава.

Реджи просто остана така, докато лексусът си замина, потривайки мястото, където го беше натиснал онзи тип.

— Реджи — каза Демарко в слушалката, — мислиш ли, че ще успееш да откриеш копие от програмата на Пол Морели за седмицата, преди жена му да умре?

Демарко можеше да се сдобие с графика и сам, но засега смяташе за благоразумно да не бие на очи със своя интерес към Морели.

— Морели? Какво си намислил, Джо? — възкликна репортерът.

— Не мога да ти кажа, Реджи.

— Виж, доста съм зает тези дни. Не знам дали си забелязал, но заковах ЦРУ два пъти за два дни.

Чудесно, помисли си Демарко, сега Реджи се беше надул.

— Виж, Реджи — каза Демарко, — ако ми свършиш тази услуга и ако това, върху което работя, се получи, ще ти предоставя историята, ексклузивно. Заклевам се.

Това си беше най-нагла манипулация. Нищожна бе вероятността проучванията на Демарко да стигнат до публикация.

— Ама по какво работиш? — попита отново репортерът.

— Реджи, просто ми имай доверие — каза Демарко, щастлив, че в момента Реджи не можеше да види лукавата му физиономия. — Това, с което съм се захванал, е много по-голямо от историята, че ЦРУ не прави разлика между терористи и футболисти.

Дълго време от другата страна на слушалката не се чу нищо. Реджи или обмисляше предложението на Демарко, или беше изпаднал в алкохолна кома.

— Добре, Джо — каза той най-сетне. — Ще се пробвам.

— Можеш да се престориш, че се каниш да пишеш…

— Не е нужно да ми обясняваш как да си набавя необходимата информация. Аз съм стар пияница, не млад малоумник.

Затвориха, след като се разбраха да се срещнат в един бар на Юниън Стейшън в пет следобед.

Барът се намираше на Юниън Стейшън. Беше приятно място с леко доловима атмосфера на Американския югозапад — леко доловима, ако човек не обърне внимание на четирите триметрови червени пластмасови люти чушлета, които висяха от тавана. Слънчевата светлина нахлуваше през високи прозорци, а в случай че прозорците не осигурят достатъчно светлина, по дължината на бара имаше и малки лампички за клиентите, които искат да виждат какво пият. Реджи моментално намрази мястото.

— Какво, по дяволите, търсим в това леговище на юпита? — възмути се той. — Шибаната светлина е толкова ярка, че можеш да видиш всяка проклета спукана вена на носа ми.

— Просто беше удобно, Реджи.

— Заслужават да им се накълца разрешението за алкохол. Баровете трябва да са тъмни и задимени. С месинг и махагон. С избледнели снимки на стари боксьори по стените.

Преди Реджи да успее да даде още предложения за декора, Демарко попита:

— Успя ли да вземеш графика на сенатора?

— Фасулска работа.

Реджи бръкна в джоба си и извади лист хартия. Демарко го грабна и започна да чете.

— Ако ми кажеш какво търсиш, мога и да ти помогна — предложи Реджи.

Демарко не му обърна внимание. Във вестниците бяха писали, че вечерта, преди да бъде убита, Лидия Морели била пусната временно от рехабилитационната си програма в „Отец Мартин“, за да присъства на някакъв прием със съпруга си. Във вестника не пишеше какъв е бил този прием и Демарко беше любопитен как се е държала тя със съпруга си през последната нощ от живота си. За деня на убийството в графика на сенатора пишеше: „7:30 ч., вечеря Джаско“.

Демарко взе мобилния телефон на Реджи — неговият беше с изтощена батерия — и се обади на Мадлин Мос, жена от хайлайфа, с която беше имал кратка авантюра след развода си. Мадлин ходеше на официални мероприятия шест вечери в седмицата и дори и да не е била поканена на събитието от графика на Морели, тя все пак можеше да му каже каквото искаше да знае. След като си поговори с нея — да, дълго време беше минало; да, спомняше си добрите стари времена, — той я пусна като ловджийско куче на светския живот по следите на „вечеря Джаско“.

Докато я чакаше да му се обади, Демарко внимателно прегледа графика на Морели, а в същото време Реджи лочеше питиета със замайваща скорост и се мъчеше да изкопчи с какво се занимава Демарко. Ако не беше дал на Мадлин номера на Реджи, щеше да го зареже да се оправя със сметката, която с бързо темпо наближаваше трицифрено число.

Нищо в графика не му хвана окото. Морели бе имал ангажименти като говорител почти всяка вечер с най-различни организации като Американската медицинска асоциация, някаква конференция на строителни компании и Асоциацията на пилотите. Дните си в Конгреса през тази седмица бе прекарал в поредица от редовни заседания на комисии, с изключение на един ден, когато бе хванал самолета за Ню Йорк, за да се срещне с някакви избиратели. Върнал се от Ню Йорк още същия ден, навреме да смае докторите на вечерята на Американската медицинска асоциация. Също така бе присъствал на обяд по случай нов експонат в института „Смитсониън“, посетил бе спешното и педиатричното отделение в някаква болница във Вашингтон и си бе подстригал косата. През ден сутрин бе играл скуош в клуб, който би отказал членска карта на Демарко. Морели беше зает човек — само като прегледа графика му, Демарко се умори.