Майк Лосон - Вътрешно разследване

Научи единствено, че Морели очевидно не е бил особено притеснен за съпругата си, защото не си бе направил труда да я посети в клиниката, с изключение на деня, в който бе отишъл да я вземе за Джаско приема. Просто я беше завел в клиниката за една седмица, за да я държи далеч от пресата, след което я бе игнорирал до нощта на смъртта й.

Мадлин най-накрая се обади и уведоми Демарко, че въпросното събитие било в чест на Елън Джаскович — благодетелка от класата на Майка Тереза, посветила живота си на малтретирани жени, бездомни деца и други благотворителни каузи. Събитие, на което определено си е струвало да се присъства, заключи Демарко, но не чак толкова важно, че да е било наложително заради него да прекъсне лечението на съпругата си. С котешки мъркащия си клюкарски глас Мадлин го информира, че Лидия Морели не се появила на приема. Сенаторът лично се обадил на домакинята и се извинил, че съпругата му се чувствала „неразположена“. Според Мадлин това означаваше, че Лидия някак си е успяла да се натряска през краткото време между напускането на клиниката в Мериленд и вечерята.

След като Демарко благодари на Мадлин за помощта и я закле да запази разговора им в тайна — обещание, което знаеше, че тя беше по природа неспособна да спази, — той погледна към Реджи и видя, че очите му са приковани върху жена в другия край на помещението. Жената беше на около петдесет години и кожата под брадичката й беше леко увиснала. Беше с къносана коса и прекалено плътни зелени сенки за очи. Изглеждаше като женския вариант на Реджи — една жена, която на младини е била красива и която е видяла прекалено много от живота от столчето си на бара.

Реджи усети, че Демарко го гледа, и без да сваля очи от жената, обясни:

— Познавам онова момиче. Бяхме заедно в Чикаго, отразявахме една и съща история, вече дори не помня каква, а тя беше пратена от някакъв тексаски вестник. За начало се опитахме да разберем кой ще успее да изсмуче червейчето от бутилката текила и преди да е приключила вечерта, вече бяхме в нейната стая и мачкахме чаршафите. Дявол да го вземе, страхотна беше, Джо.

Реджи поклати глава и добави:

— Никога повече не я срещнах след онази нощ.

Демарко виждаше, че тази жена носи на Реджи сладко-горчиви спомени и те не бяха свързани само с горещ секс. Реджи се връщаше към онези дни, когато огънят в стомаха му не беше причинен от киселини.

— Защо не отидеш да й кажеш „здрасти“? — предложи Демарко.

Все още загледан в жената, Реджи отвърна:

— Абе майната му, няма да ме помни, така или иначе. А и на каквото съм заприличал, съмнявам се, че ще иска да си спомни креватните ни приключения.

— Времето и за нея не е спряло, Реджи. Какво ще загубиш?

Реджи помълча само миг.

— Мамка му, прав си.

Ставайки от стола, той се погледна в огледалото отсреща, оправи вратовръзката си и позаглади изтънялата си коса. Усмивката оголи пожълтелите му зъби.

— Ей затова ми викат Чаровния Реджи. Гледай внимателно, момче, и се учи.

Демарко му стисна палци, когато Реджи се приближи към жената. Тя вдигна поглед, стресната да чуе името си, след което доближи глава до неговата, докато той й говореше. Изведнъж жената извика по тексаски и се метна на кльощавия врат на Реджи. Няколко минути си поговориха, след това жената събра нещата си и двамата тръгнаха, както реши Демарко, към някой бар, където светлината ще е по-ласкава и към двама им.

Заболя го да си признае, но Демарко завидя на Реджи — дъртият тлъстак си намери някого, а той беше сам. Огледа се наоколо и видя, че всички са по двойки. Двойки, които ходеха ръка за ръка. Двойки, които се гледаха в очите. Двойки, които само дето не правеха секс. Единствената самотна жена беше една скитница, която буташе пазарска количка, преливаща от безценни боклуци; в живота й определено нямаше място за него.

Тъй като не се чувстваше готов да се прибере в празната си къща, Демарко си поръча още едно питие от една минаваща сервитьорка и се насили отново да прегледа графика на Морели. При втория прочит очите му се приковаха върху посещението на Морели в болницата във Вашингтон, височайшето му благоволение да обиколи педиатричното и спешното отделение.

Ема наблюдаваше как Чарли Еклънд, следван от бодигарда си, се приближи до масата за пикник, където седеше тя. Еклънд крачеше префърцунено, като вдигаше високо крака, сякаш за да предпази скъпите си обувки от мократа трева.

Ема беше избрала за срещата Тъкахоу Парк във Фолс Чърч, тъй като паркът беше на еднакво разстояние от неговата къща и нейната. Причината да избере това място обаче не беше удобството на Еклънд, а фактът, че паркът беше частично обграден с гъсти гори, в които се криеха приятелите й Майк Кохарски и Сами Уикс, всеки въоръжен с пушка. Ема се съмняваше, че Еклънд — или по-скоро въоръженият му бодигард — ще се опита да я нарани, но както беше казал Клаузевиц: планирай според възможностите на врага си, не според намеренията му.