Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Защо, по дяволите, ще си сложи стиковете за голф в багажника и после ще отиде на кръчма? — попита Карл.

Джими не си направи труда да отговаря. Просто седеше, втренчил поглед във входа на „При Сам и Хари“, и си мечтаеше цялата тази работа вече да е минало, мечтаеше си Карл да си затвори шибаната уста.

Бяха се отървали от буика и сега караха форд експлорър. Карл издишваше пушека от цигарата си през прозореца, тъй като току-що беше изтърпял още една лекция за пасивните пушачи. Опита се да обясни, че е по-вероятно Джими да се разболее от рак от изгорелите газове на минаващите коли, но все пак свали прозореца и може би добре направи. Джими днес беше в гадно настроение заради начина, по който се развиваха нещата, и щеше да изгаси цигарата в ухото му, ако се беше опънал.

Днес бяха паркирали на ъгъл, където никой не можеше да ги запуши. Ако се наложеше, щяха да минат направо през бордюра. Хубаво беше човек да си има джип 4×4 с големи гуми. Просто нямаше начин пак да го изпуснат този идиот.

— Я го погледни онзи, бе — сепна го Карл.

— Кой? — попита Джими.

— Дето идва насреща по улицата.

Джими погледна в посоката, накъдето сочеше Карл. Към тях вървеше мъж на средна възраст, повел кученце горе-долу с размерите на катеричка, с розова панделка на главичката. Мъжът носеше розова риза с нещо като пагони — по цвят ризата пасваше с панделката на кучето, — а панталоните му бяха толкова широки на бедрата, все едно беше облякъл пола. На краката си имаше еспадрили, а на главата — малка шапчица, която приличаше на бейзболната шапчица на някое детенце, толкова къса беше козирката.

— И после се чудят защо ги бият — промърмори Карл.

Джими понечи да наругае Карл, че е идиот, но телефонът му започна да вибрира и той подскочи, все едно са го сритали в задника. Проклети мобилни телефони. Той вдигна, послуша няколко секунди и затвори.

— Еди беше — каза Джими. — Можело да престанем да следим тоя тип.

— Слава богу — въздъхна Карл.

— Само че идва насам. Иска да го вземем с колата от катедралата.

— Защо ще идва насам?

Джими сви рамене.

— Имал друга задача за нас, ама не каза каква.

— Дано не ни е ядосан, че осрахме нещата. Тъй де, не ми се иска човек като Еди да ми е ядосан.

— То е ясно — каза Джими. — Чувал съм, че в затвора счупил някакъв нещастник върху коляното си.

— Какво?!

— Онзи нещо сгафил и Еди го вдигнал — сграбчил го за топките и за гушата с тия негови ръчища — и направо го прекършил на две върху коляното си, все едно е пръчка. Счупил му гръбнака.

— Божичко — простена Карл.

— Не е ядосан обаче, или поне не звучеше така. Просто каза, че имал някаква друга задача за нас. Може би иска да му кръцнем гръцмуля на тоя кретен Демарко, вместо само да го следим. Както и да е, престани да се стягаш. Хайде да вървим да хапнем нещо.

— Чудесно. Къде искаш да отидем?

— Има едно местенце в Арлингтън, на булевард „Уилсън“. Казва се „При Марио“. Правят най-добрия сандвич „Филаделфия“, който някога си ял.

— Звучи прекрасно — зарадва се Карл. — Човек може ли да изпие и една бира?

— Не, то е по-скоро драйв-ин.

— Е, хубаво де. Не знаеш ли къде можем да си вземем и сандвич, и бира ?

Ема седеше в дневната и зяпаше с празен поглед горящите дърва в камината. Току-що се бяха скарали с Кристин за нещо абсурдно тривиално и сега Кристин се беше усамотила някъде в другия край на къщата. Ема знаеше, че трябва да отиде и да се извини, по-късно щеше и да го направи, но не сега. Сега просто искаше да зяпа в огъня, който нагорещяваше въздуха в стаята.

Демарко беше причината да се скарат с Кристин. Самият спор не беше заради него, но точно той беше причината за лошото й настроение. Ема беше убедена, че Лидия Морели казва истината, а Демарко и неговият подъл шеф бяха обърнали гръб на горката жена. Може би тя трябваше да се обади на Лидия и да…

Позвъни се на вратата. Ема се зачуди дали Кристин не си е повикала някоя приятелка, за да излязат. Или пък беше Демарко, който се е върнал, за да я нервира още повече. Тя стана с нежелание и отиде до вратата. Никога не се беше запознавала с мъжа, който стоеше на прага, но знаеше кой е. Името му беше Чарли Еклънд. Работеше за ЦРУ. Зад Еклънд стоеше друг мъж, квадратен и мускулест, който оглеждаше околните къщи със суров остър поглед. Очевидно Еклънд си имаше бодигард и тя моментално се запита защо ли му е нужен.

Чарли Еклънд беше над седемдесетгодишен. Беше дребен и слаб, висок около метър и седемдесет. Носеше син костюм и червен пуловер без ръкави, което му придаваше хем старомоден, хем добродушен вид. Имаше грижовно сресана бяла коса и безлично лице — нито една негова черта не се отличаваше по никакъв начин. Изражението му беше приятно и като че ли постоянно си беше такова, все едно дотолкова се беше извисил над свадите на ежедневието, че не би позволил нищо да наруши доброто му настроение.