Майк Лосон - Вътрешно разследване

Тя спря да напада растението достатъчно дълго, за да чуе какво бе казала Лидия Морели на Демарко, след което смаяно изслуша как бе реагирал Махоуни, научавайки историята на Лидия. Сега стоеше изправена, с увиснало в ръката мачете, и се взираше в Демарко с кръвнишки поглед.

— Дявол да го вземе, Джо! Лидия ти казва, че съпругът й е насилвал дъщеря й, и вместо да й помогнеш, ти отиваш и изпяваш всичко на Махоуни. Божичко! Направо ми иде да…

За момент Демарко си помисли — или може би го подведе въображението му, — че тя тръгна да замахва с мачетето.

— Ема — опита се да се защити той, — аз работя за Махоуни. Той ми е шеф.

— Това пък какво общо има, по дяволите?

Демарко знаеше, че Ема говори сериозно; беше убеден, че тя никога в живота си не е направила компромис с принципите си.

— За какво си дошъл? — попита тя. — Да търсиш съвет? Да молиш за опрощение на греховете? За какво?

— Не, не моля за опрощение на греховете си, мамка му! — Ема започваше да го изнервя.

— За какво тогава?

— Не знам — призна той. Което беше самата истина. Не мислеше, че ще е правилно да се откаже от разследването, но в същото време не можеше наистина да е сигурен, че обвиненията на Лидия са достоверни. При нейното пиене, липсата на доказателства, омерзението към съпруга й… невъзможно беше човек да е сигурен. А дори и действително да говореше истината, все пак скриваше важни неща, не му казваше достатъчно, за да може той и да й помогне, и да се предпази. Така че може би не търсеше опрощение на греховете, както се беше изразила Ема, а искаше някой да го увери, че има вероятност Махоуни да е прав, а историята на Лидия да е продукт на един разстроен, увреден от алкохола мозък.

Очевидно беше дошъл при грешния човек.

— О, забрави. Ще се видим по-нататък — каза той.

Тя не отговори. Обърна му гръб, коленичи и отново се зае да кълца престъпното растение. Когато тръгна да си ходи, на Демарко му се стори, че чува как растението пищи.

— Опитах се да се свържа с вас снощи — каза Гарет Дарси на шефа си, — но не си вдигахте телефона.

— Не можех — каза мъжът, подразнен, че наемникът му държи сметка кога е на линия и кога не. — И за какво звъня?

— Вчера, след като се срещна с Гълъбицата на канала, онзи се върна до Капитолия, предполагам, отишъл е в офиса си.

— Е, и?

— После отиде в гръцкото посолство. Затова се опитах да ви се обадя.

— Гръцкото посолство?

— Да — отвърна Дарси. — Имаше някакво парти. Видях мъже със смокинги и разни мадами с официални рокли да се разхождат насам-натам, но Де… онзи от катедралата не беше облечен като за парти. Както и да е, остана там около петнайсет минути, после си тръгна.

— Хммм.

Какво, по дяволите, значеше хммм ?

— Възможно ли е да работи за гърците? — Дарси имаше предвид, че Демарко може да е някакъв шпионин в Конгреса. Което би било много странно. Последният път, когато гърците са развивали шпионска дейност, сигурно е бил през Троянската война.

— Съмнявам се — каза шефът му, а той най-добре знаеше кой кого шпионира. — Това ли е всичко?

— Не — каза Дарси. — Тази сутрин отиде при някаква жена на улица „Маклийн“.

— Коя е жената?

Гарет Дарси му каза името.

— Сигурен ли си? Абсолютно сигурен?

— Да — каза Дарси. — Знаете ли коя е?

— О, да. Чудесно знам коя е.

Бесен от мистерията около Тери Финли и проклетия му списък, Демарко реши да отиде на някое игрище и да си го изкара на цяла кофа топки за голф. Упражнението беше точно толкова терапевтично, колкото и да блъска по боксовата круша, но много по-малко изпотяващо. Целта му би трябвало да е да подобри уменията си в играта, но понякога обичаше просто да хване стика и да удря топките с всичка сила. Повечето му удари се отклоняваха от желаната траектория или отскачаха встрани, но Демарко беше силен в горната половина на тялото си и понякога отпращаше топката право напред, на повече от двеста метра, все едно за миг в него се е вселил Тайгър Уудс.

Тъкмо метна чантата за голф в багажника на колата, когато иззвъня телефонът му. Мобилните телефони бяха проклятие, една безкрайно дълга верига, която постоянно те приковаваше към работата. Погледна кой го търси. Беше Дик Финли. Мамка му. А сега какво, по дяволите, да каже на човека?

— Здравейте, господин Финли.

— Намерили са лаптопа на Тери — каза Дик Финли. — Бил го оставил в някакъв бар, същия, от който е салфетката. Нали се сещате, салфетката, на която бяха написани онези имена.