Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Е, да, но онези жени… Държаха се странно. Беше ги страх от Морели, виждах го в очите им, докато разговаряхме.

Махоуни сви рамене.

— Кой знае какво се е случило. Може и наистина да е изчукал момичетата. А и ти каза, че едната си имала гадже. Сигурно е искала да скрие от него, че е преспала с Морели.

Махоуни очевидно не виждаше никаква връзка между изневярата и умението на един мъж да управлява и Демарко разбираше защо.

— А какво ще кажете за типовете, които ме следят? — попита той.

— Не знам — отвърна Махоуни, — но едно ще ти кажа със сигурност: не работят за ЦРУ. След единайсети септември и Ирак онези палячовци от ЦРУ правят всичко по силите си да са на чисто. В никакъв случай не биха се замесили в подобни работи: Тери Финли, Морели да те следят. Неее, няма начин просто.

— Тогава кой ги е наел?

— Казах ти, не знам. Току-виж, причината да те следят изобщо не е свързана с Тери Финли.

Възможно беше, но Демарко не смяташе така. Не, организираното следене беше свързано по някакъв начин с разследването му около смъртта на Финли. Което го накара да зададе следващия въпрос:

— И какво да кажа на Дик Финли?

— Нищо. Засега нищо не му казвай. Ако тръгнеш да го занимаваш с твоята хипотеза, че синът му е бил убит и смъртта му по някакъв начин е свързана с Пол… Е, Дик вече не е на длъжност, което обаче не значи, че няма връзки. Ако споменеш и думичка от това, което каза на мен, следващият му телефонен разговор ще е направо с проклетите разследващи репортери от Си Би Ес. Така че не казвай нищо на Дик, а ако те пита, обясни му, че все още проучваш случая.

— Добре, тогава какво искате да направя? Някой може би е убил Тери, и то защото е разследвал Морели.

Махоуни поклати голямата си белокоса глава.

— Джо, за момента не Тери Финли, а Морели е нашият приоритет.

— Да, но…

— Утре ще се обадя на Пол и ще му предам какво ти е наговорила жена му.

— Вие сериозно ли!

— Напълно сериозен съм. Лидия Морели е алкохоличка, която е превъртяла. Съжалявам за случилото се с дъщеря й, но това е повлияло на преценката й. За бога, Джо. Нито дума от тези глупости не звучи правдоподобно. Пол да поръчва убийства, да изнасилва доведената си дъщеря… Не, жената е болна, горката, и съпругът й трябва да знае.

Тогава Демарко осъзна нещо важно. Джон Махоуни никога не му беше правил впечатление на човек, който ще се прекланя пред някой герой, особено ако този герой беше политик. Махоуни беше в политиката от памтивека и с очите си беше виждал как побратимите му извършват всяко едно престъпление, всяко едно извращение, което може да роди човешкото въображение. Но по някаква причина — а Демарко съзнаваше това, защото и той самият отначало беше благоговял пред Махоуни — Махоуни беше поставил сенатора на пиедестал. Демарко едва ли не на шега беше подхвърлил на Ема, че Махоуни смята Морели за следващия Кенеди, но сега започваше да вярва, че е налучкал истината.

Може би имаше и друга причина Махоуни така горещо да подкрепя Морели: може би Морели му беше обещал да го направи вицепрезидент или да му даде благата служба на посланик в някоя държава като Ирландия, където ще може да ходи на партита, да пие „Гинес“ и да играе голф до края на дните си. Но каквато и да бе причината, стигнеше ли се до Пол Морели, Джон Махоуни ставаше напълно сляп за недостатъците му, дори да му избождат очите.

Махоуни довърши питието и остави чашата на перваза на балкона — и чашата падна в храстите два етажа по-долу. Махоуни не забеляза.

— Радвам се, че дойде да ми докладваш — каза той и потупа Демарко по гърба. — Постъпи правилно. А сега бягай вкъщи, аз ще се погрижа за всичко.

И с тези думи Махоуни метна все още горящата пура в същия онзи храст, в който се беше приземила и чашата му. Тогава Демарко видя как председателят нагласи на лицето си най-нехайната ирландска усмивчица и си запроправя път през тълпата в балната зала право към пищната съпруга на гръцкия посланик.

Ема беше по изтъркани дънки, мъхесто елече върху блуза с дълъг ръкав и за да предпази коленете си, беше сложила наколенки като на скейтбордист. На главата й имаше сламена шапка с широка периферия, а на ръцете — дебели платнени ръкавици. В дясната си ръка държеше мачете.

Демарко я завари коленичила в задния двор да дърпа и кълца някакво упорито пълзящо растение. То беше успяло да си проправи път изпод оградата на съседите и сега задушаваше едно от крехките растения в нейната градина. Демарко знаеше, че Ема обикновено вика градинари — за двор с такива размери имаше нужда от професионална помощ, — но не беше под достойнството й лично да защити своята територия от разни листати нашественици.