Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Госпожа Тайлър? — каза Демарко.

— Да.

Демарко показа служебната си карта и се представи.

— От Конгреса? — попита Тайлър.

— Да, госпожо. Мога ли да вляза? Искам да ви задам няколко въпроса за сенатор Пол Морели.

Тайлър рязко си пое въздух и Демарко си спомни, че бе предизвикал почти същата реакция у Марша Давънпорт. И двете жени се страхуваха от Морели.

— Аз… аз нямам какво да ви кажа за сенатора — промълви Тайлър. — Виждала съм го само веднъж.

— Работили сте за него, докато е бил кмет. Искам само да знам…

— Съжалявам, но в момента не мога да разговарям с вас. Трябва да водя дъщеря си на лекар.

Жената изобщо не умееше да лъже. За разлика от Демарко.

— Госпожо Тайлър — каза той, — ако не разговаряте с мен днес, ще бъдете призована да дадете показания пред комисия на Конгреса. Ще ви се наложи да летите до Вашингтон и може би да останете там няколко дни на собствени разноски, докато комисията не ви приеме за изслушване на показанията. Ако искате да избегнете всичко това, предлагам ви да разговаряте с мен.

Тайлър му направи впечатление на плаха жена, не особено сигурна в себе си, и се почувства като гадняр, който я тормози. Но му трябваха отговори.

Тя затвори очи за момент и после каза:

— Трябва да помоля някоя съседка да наглежда децата. Отсреща на улицата има кафене. Ще се срещнем там след двайсет минути.

— Тези двамата по някакъв начин са свързани с ЦРУ — каза Мери Толиър на Ема.

Когато служителката от полицията на Конгреса на САЩ взе документите на двамата мъже в буика, тя ги снима, после ги поръси с пудра за отпечатъци и ги снима отново. След това Ема занесе картата памет от фотоапарата на полицайката на Мери Толиър, която работеше във Военното разузнавателно управление. Навремето Толиър беше работила за Ема и благодарение на нейното влияние се беше изкачила по бюрократичната стълбица и все повече се приближаваше до непробиваемия стъклен таван, който спира женската кариера. Мери Толиър беше длъжница на Ема.

— Какво!? — възкликна Ема. — Кои са и с какво се занимават?

— Отговорът и на двата въпроса — каза Мери — е „не знам“. Имената в документите са фалшиви. Проверих отпечатъците им и не открих нищо в нито една база данни, но половин час по-късно по телефона ми се обади някакъв много груб човек от Лангли да ме разпитва защо съм проверявала точно тези отпечатъци. Разменихме си любезности и затворихме.

— Мерси, Мери. А, току-що се сетих. Ти обичаш музика. Имам една приятелка, която свири в квартет, и утре ще имат концерт, ще свирят някакъв невероятен шведски композитор. Аз няма да мога да отида и се чудех дали ти би приела моя билет.

Щеше да каже на Кристин, че се е наложило да използва билета като подкуп, за да получи информация от Мери. Знаеше, че заслужава да се пържи в ада заради това, което беше направила току-що.

Джанет Тайлър влезе в кафенето след двайсет минути, както беше обещала, и видя Демарко да седи в едно ъглово сепаре. Беше свалила омазаната тениска, беше се сресала и дори си беше сложила малко червило. Беше една хубава млада майка, но доста притеснена.

Седна срещу Демарко.

— За какво е цялата тази работа? — попита тя.

— Ще пиете ли едно кафе? — предложи Демарко.

— Не.

— Добре. Знам, че сте работили за Пол Морели през 1999 година. Участвали сте в някакво градоустройствено проучване, но сте напуснали само след два месеца. Искам да знам защо сте напуснали.

— Не ми хареса работата — отвърна Тайлър.

Ама никак не умееше да лъже.

— Не ви вярвам — отсече Демарко.

— Казвам ви истината. Просто не ми…

— Пол Морели нападна ли ви, Джанет? Изнасили ли ви?

Очите на Тайлър се разшириха от ужас, но Демарко не можеше да прецени дали беше шокирана, защото е отправил подобно възмутително, невярно обвинение срещу Морели, или защото той самият знаеше какво й е причинил Морели.

— Не — каза тя. — Нищо не ми е направил. Просто работата не ми хареса и напуснах. Защо ми задавате тези въпроси?

Лидия Морели беше споменала, че използвали годеника на Тайлър, за да я принудят да си мълчи. Цялата история се бе случила преди осем години, а Тайлър имаше деца, така че Демарко предположи, че се е омъжила за въпросния годеник.

— Кой е съпругът ви, Джанет? — попита Демарко.

— Не съм омъжена.

— Тогава кой е бащата на децата ви?

— Не е ваша работа.

— Джанет, аз работя за правителството. Колко време, мислите, ще ми отнеме да разбера това, което искам?