Майк Лосон - Вътрешно разследване

Разговорът между Бъроус и този Бърак не звучеше ни най-малко нагласен. А и разговорът между Бъроус и Пол Морели за Джанет Тайлър, който Лидия Морели твърдеше, че е чула, се бе провел преди осем години. Беше напълно възможно Бъроус да не го помни, стига да приемем, че Лидия казва истината, което беше едно голямо ако . И така, на кого трябваше да повярва Демарко: на алкохоличката или на политика? Ето това беше една трудна дилема.

— Да, доволен съм, Ейб — каза Демарко. — Благодаря за отделеното време.

Ема наблюдаваше как Демарко излезе от Ръсъл Билдинг и се засмя, когато той извърна глава да оплакне очи по добре оформеното дупе на една млада жена, която влизаше в сградата. Трябваше да му намери гадже или още по-добре — съпруга. Демарко беше от онзи тип мъже, които се нуждаят от съпруга.

Ема знаеше, че преди няколко години Демарко здравата беше хлътнал по една буйна агентка от ФБР, но всичко приключи с прехвърлянето й в Ел Ей. После се увлече по една учителка и въпреки че Ема не я познаваше лично, й се струваше свястна. Но тя пък живееше в Айова и вече се бяха позабравили с Демарко, а сега тя щеше да се омъжва за някой друг. Трябваше да му намери някоя тукашна жена, за да не може да използва разстоянието като извинение да не се обвързва.

Понятието „страх от обвързване“ може и да беше клише, но в случая с Демарко беше напълно валидно. И причината, както Ема много добре знаеше, беше бившата му жена. Бившата му беше една невярна празноглавка, но по някаква причина той просто не можеше да я преживее, нито да превъзмогне онова, което му беше причинила. Но любовният живот на Демарко — или по-скоро липсата му — трябваше да почака. Демарко беше слязъл по стъпалата на сградата и вече стоеше на ъгъла на „Конститюшън“ и „Делауер“. Веднага щом се появи едно такси, Демарко му махна и скочи в него, а Ема, която седеше в колата си на няколко пресечки оттам, видя как един тъмносин буик веднага се нареди зад таксито.

Демарко не го знаеше, но Ема беше паркирала близо до къщата му в пет и половина същата сутрин. В седем забеляза кола с двама мъже да спира наблизо, а когато Демарко си хвана такси до Ръсъл Билдинг, колата тръгна след него и Ема я проследи. Тя извади мобилния си телефон. Беше време да разбере кой седеше в буика.

Мъжете, които следяха Демарко, бяха на една пресечка от Ръсъл Билдинг, когато ги спряха от полицията на Конгреса на САЩ. Ема знаеше, че полицайката, която караше патрулната кола, щеше да им каже, че са били забелязани да „се мотаят“ около офис сградите на Сената и че във времена като тези полицията на Конгреса иска да знае какво търсят там.

Полицайката накара мъжете да излязат от колата. И двамата бяха едри, мускулести бели типове на по четирийсет и нещо с тъмни, късо подстригани коси, въпреки че единият беше започнал леко да оплешивява. Плешивият носеше очила с големи черни рамки — този аксесоар най-много го отличаваше от другия. По някаква причина Ема си представи двамата на хокеен мач, с боядисани лица и крещящи от възторг всеки път, когато някой играч биваше изблъскан в мантинелата.

Полицайката ги претърси за оръжие с една ръка, докато другата бе поставена в готовност върху собственото й оръжие, след това погледна в колата, но не я претърси. Междувременно мъжете стояха облегнати на капака, със скръстени на гърдите ръце и възмутени физиономии. След кратък спор — и множество гневни жестове — мъжете дадоха на полицайката документите си. Тя им нареди да влязат отново в колата, а тя самата се върна в своята. Ема видя как онзи с очилата удари с юмрук по кормилото от яд. Десет минути по-късно, доста дълго време за една елементарна проверка на съмнителни граждани, полицайката излезе от патрулката и им върна документите. Когато буикът потегли, шофьорът подаде ръка през стъклото и й показа среден пръст.

Полицайката остана пред колата си, докато Ема не спря до нея. Ема свали прозореца откъм мястото до шофьора, размени няколко думи с жената, която й подаде карта памет на цифров фотоапарат. Ема не беше особено общителен човек, но все пак имаше приятели навсякъде.

Самолетът от летище „Рейгън Нашънъл“ до „Ла Гуардия“ пристигна в десет и половина и в единайсет и половина Демарко вече стоеше в коридора пред апартамента на Джанет Тайлър. Позвъни на вратата и отвътре чу как няколко деца се разскачаха и как майка им каза да стоят мирно. Видя как шпионката потъмня и после вратата се отвори.

Жената, която той предположи, че е Джанет Тайлър, държеше в прегръдките си момиченце на около две годинки. За коленете й се беше лепнало друго момиченце с големи кафяви очи и тъмна къдрава коса, което беше по-сладко дори от Шърли Темпъл. Самата Тайлър беше слаба и нисичка, под метър и шейсет, но за разлика от тъмнокосите си дъщерички беше със сини очи и руса коса. Косата й беше вързана на хлабава опашка и по розовата й тениска имаше петна от храна. Приличаше на изтощена майка на две свръхенергични деца с не повече от година разлика.